колко

лесно било всъщност
само едно кликване
раз-два
и всичко е на мястото си
тогава какъв е смисълът от триенето и писането наново?
какъв е смисълът от преживяването и мисленето на всичкото
правилно, грешно, добро, зло - айде, де
просто създаване на текст заради самия такъв
повръща ми се
повдига ми се

Бясна съм. Отвратително бясна съм, защото беше крайно време. Защото друго, освен бяс, няма да ми свърши работа в момента.

Тази вечер за пръв път, докато се прибирах, си държах ключовете в юмрука - между пръстите, стърчащи, за да мога да ударя, ако случайно... (дете, за теб се сетих, докато го писах.) А го направих, защото... защото днес следобед не бях направила нищо лошо, нищо предизвикателно. Днес следобед просто вървях към къщи, в 4 следобед бях на 200 метра от къщи, по улицата имаше непрекъснато коли, имаше две бабички на спирката до хотел "Аква", а аз просто вървях напред, когато се разминах с някакъв човек на възрастта на баща ми и го видях как се обърна и ме огледа от горе-долу - защо не, щом съм момиче по шорти, защо пък да не ме гледа с гадния си лепнещ поглед, и ми стана гнусно, а в следващия момент чух "Ей, симпатяго" и знаех, че няма кой друг да вика, освен мен. Не се обърнах, защо да се обръщам?, но в следващия момент чичкото вече вървеше рамо до рамо с мене и настойчиво ме канеше на кафе, казвам "не, мерси", колкото мога по-рязко и забързвам крачка, той също обаче, пита какво толкова лошо имало, искал просто да ме почерпи, аз се тросвам, че никакво черпене не искам и първата ми мисъл е да посегна към ключовете, защото съм просто момиче с ключове в джоба и това е единственото, с което мога да окажа някакъв отпор и докато му се тросвам, го поглеждам право в очите и го виждам мазното, гадно влечуго, което се дръпва назад и се прибира, аз забързвам крачката още повече, като гледам да не си личи, че ми иде да се разпищя, а той в крайна сметка ме оставя на мира.

Не мислех, че може да е толкова отвратително. Не мислех, че може да се стресна толкова много, докато не си хванах багажа и не тръгнах за тренировки, докато нямах време да си кажа "А ако не ме беше оставил?", "А ако не беше посред бял ден на оживена улица?". След това ми трябваше само една тъпа шега от стар познат на тренировките, който нямаше понятие какво се е случило току-що, за да ме претресе и да ми дойдат сълзите, само две думи, за да ми иде да се навра в миша дупка и да не се покажа повече.

Защото не е смешно. И в никакъв случай не преувеличавам, не драматизирам прекалено много. Защото оня можеше да не ме остави. Защото можеше да не е 4 следобед на оживена улица. Защото колкото и да пищя и да се боря, можеше да не мога да се отърва. Тогава какво?

Най-лошото е, че беше точно 4 следобед, на оживена улица, на 200 метра от вкъщи. Вечер рядко се прибирам сама, рядко се прибирам късно. Вечер обикалям сенките отдалече, бързам, не си преплитам погледите с хората, изнервям се, ако съм облечена в нещо по-късо или изрязано, движа се по светло и съм готова при всеки шум да скоча и да хукна. Защото вечер, нали, по-логично е да изскочи някой извратеняк. Но когато някой, дори да не е с мисъл за насилие, дори просто да си търси девойка, която да опъне следобедно, (а такива, дето щяха да се съгласят на едно кафе, има) изскочи на мене и ме хвърли в целия ужас на "Ами ако", когато изскочи точно където и когато си мисля, че е най-безопасно... това ме разплака днес, след като го осъзнах.

После ме вбеси. Вбеси ме ужасно много, защото не е честно. Защото аз не бях направила нищо, с което да предизвикам тая история. Не го бях заговорила, не го бях погледнала, не дадох никакъв знак на внимание. Единственото, с което привлякох внимание, беше, че съм момиче и съм с потник и къси гащи. Това покана ли е, мамка ти?

Не е честно в момента АЗ да примирам от ужас, докато се прибирам по тъмно. Не е честно да обирам пешкира за нещо, за което нямам никаква вина. И не, НЕ драматизирам прекалено. Защото тоя път беше безобидно. А можеше да не е. Можеше да се развие по много по-лош начин, за който не искам да си помисля, но за който мислех, когато държах ключовете в юмрук, докато се прибирах. По тоя начин, за който си мислят родителите, когато слагат вечерен час на дъщерите си, по тоя начин, за който мисля аз, докато моля някой да ме изпрати до вкъщи, по тоя начин, дето всеки шибан ден го гледаме по новините и всеки си мисли 'няма да се случи на мен', само че и аз си го мислех и бях повече от убедена, че дори да се случи няма да е посред бял ден, на 200 метра от вкъщи.

И не ми се говори за стереотипи и за това какъв начин на мислене е наложен на момичетата и какъв на момчетата, за да се стига до тук. Тия работи са ясни - ние трябва да се прибираме рано, да не говорим с непознати, да не се обличаме предизвикателно, да не отговаряме на подмятания. Понеже сме потенциални жертви. Очевидно винаги и навсякъде.

Бясна съм. Наистина съм бясна, защото едва после, когато се наплаках, пък познатите от тренировките се чудеха как да ме успокоят, си дадох сметка, че, мамка ти, не бях и не съм съвсем беззащитна, че добре, че имах сили да се тросна и да се махна по-бързо, че се сетих за ключовете, че не изпаднах в паника, защото знаеш ли докъде можеше да стигне всичко? Защото мога да избягам всъщност, защото ако подобно нещо се случи отново, може да е по тъмно, може да е на майната си, а аз мога и ще те сритам между краката, ще дера, ще ти бръкна в очите, ще пищя и ще бягам, ще вдигна възможно повече шум и ако всичко това не ме отърве... ако това не ме отърве, няма да съм виновна. Няма да съм виновна, че съм била разголена, че съм минавала по това място, че съм те погледнала, че каквото и да е. Защото никога, никъде, никое момиче не си 'проси' подобно нещо.

Може да е дребно. Може да е незначителна епизодична случка, окей, може да преувеличавам. Обаче е по-добре да се стресна сега, по-добре да съм бясна предварително, защото ако се случи нещо по-лошо, няма да имам време да се плаша. Ще имам време единствено да действам.

The summer sun, it blows my mind

The summer sun, it blows my mind
Is falling down on all that I've ever known
Time will kiss the world goodbye
Falling down on all that I've ever known
Is all that I've ever known

Писах и трих, писах и трих - няма никакъв смисъл от блогнати душевни чекии. Не бе, не съжалявам за израза, макар че и в моята реч идва една идея по-груб.
Но, факт - в такива дни, които се проточват в седмици понякога, когато поемам дъх, свършвам приказката, заживявам дълго и щастливо за момент преди да започна следващата (by now you should've somehow realised what you gotta do) - единственото, което успявам да свърша, е да поема тонове информация. Онези моменти на изпадане извън общата реалност, когато дори не строя своя собствена, а просто я подбирам - с музика и книги като мебелировка, разчертано поле за игра на дама пред къщи, а музиката е толкова много и толкова прекрасна, че е престъпно да заспя, преди да съм свършила поне още един албум.

Всичко друго на заден фон и наистина нямам сили - така че утре ще пиша ревюта за Тори и Пи Джей, утре ще си редактирам нещата, утре ще звънна на Вес да я питам получили ли са всички разкази, които искаха, утре ще стана рано в името на приятелския плаж, утре ще чистя и подреждам, утре всичко. Сега просто не ми се заспива сама, но имайки предвид колко е прекрасен последния Оейзис, дори това не е сигурно.

We live a dying dream, if you know what I mean

ей така, като на шега, на ужким. като нежна революция.
(+ малинов крем)

but at least i'm trying

I got my feet on the street but I can't stop flying.
My head's in the clouds but at least I'm trying.
I'm out of control but im tied up tight.
Come in, come out tonight

There's a hole in the ground into which I'm falling.
So Godspeed to the sound of the pounding.
I'm all into the blinding light.
Come in, come out, come in, come out tonight

в крайна сметка, никога не знаеш какво те чака зад ъгъла.
но знам какво намерих по пътя към ъгъла - и се чудя колко точно и на кой бог да благодаря, че съм намерила една прекрасна девойка с гипсирана понастоящем ръка, която е все по-красива, колкото повече го осъзнава?
и как преди седем години се озовах в един клас с едно рошаво чудо, което не ме пусна и досега - дори когато от три останахме две?
а как с един скиталец ни делят повече от половината ми години, но в сърцето на музиката и свободата сме безсмъртни и двамата - so get in this fuckin' car, we got us a world to bleed, yeah!
защо бих могла да се влюбя в канелени устни и ванилов аромат в косите, докато изгарят в Нантер?
как споделям интуитивно открити истини и се опитвам да им построя логична рамка - а понякога успявам - и как искам всичките разговори на живо - докато се прибирам и ми подаряваш нея, прекрасната
и колко дни разговори за света сме пропуснали, сбивайки ги в двучасов телефонен такъв - но пречи ли това да те гледам като по-голям брат, дори неизговорен все още? : )
а за обичта няма значение формата - и среднощните дефиниции, казаното на глас с усмивка важи ако не винаги, то много дълго време.

междувременно новият оейзис е прекрасен, наистина - и сериозно не мога да го спра, понеже всяка следваща е по-красива. наздраве.

п.с. и понеже това място е изключително мое, използвам изключителното си право да пиша полезни само на мен глупости - заради удоволствието да ги прочета след месеци и да се смея дори повече, отколкото сега. маргарин.