setting forth in the universe

колко

2009-08-09T01:57:00.004+03:00

лесно било всъщност
само едно кликване
раз-два
и всичко е на мястото си
тогава какъв е смисълът от триенето и писането наново?
какъв е смисълът от преживяването и мисленето на всичкото
правилно, грешно, добро, зло - айде, де
просто създаване на текст заради самия такъв
повръща ми се
повдига ми се

2009-07-18T00:04:00.003+03:00

Бясна съм. Отвратително бясна съм, защото беше крайно време. Защото друго, освен бяс, няма да ми свърши работа в момента.

Тази вечер за пръв път, докато се прибирах, си държах ключовете в юмрука - между пръстите, стърчащи, за да мога да ударя, ако случайно... (дете, за теб се сетих, докато го писах.) А го направих, защото... защото днес следобед не бях направила нищо лошо, нищо предизвикателно. Днес следобед просто вървях към къщи, в 4 следобед бях на 200 метра от къщи, по улицата имаше непрекъснато коли, имаше две бабички на спирката до хотел "Аква", а аз просто вървях напред, когато се разминах с някакъв човек на възрастта на баща ми и го видях как се обърна и ме огледа от горе-долу - защо не, щом съм момиче по шорти, защо пък да не ме гледа с гадния си лепнещ поглед, и ми стана гнусно, а в следващия момент чух "Ей, симпатяго" и знаех, че няма кой друг да вика, освен мен. Не се обърнах, защо да се обръщам?, но в следващия момент чичкото вече вървеше рамо до рамо с мене и настойчиво ме канеше на кафе, казвам "не, мерси", колкото мога по-рязко и забързвам крачка, той също обаче, пита какво толкова лошо имало, искал просто да ме почерпи, аз се тросвам, че никакво черпене не искам и първата ми мисъл е да посегна към ключовете, защото съм просто момиче с ключове в джоба и това е единственото, с което мога да окажа някакъв отпор и докато му се тросвам, го поглеждам право в очите и го виждам мазното, гадно влечуго, което се дръпва назад и се прибира, аз забързвам крачката още повече, като гледам да не си личи, че ми иде да се разпищя, а той в крайна сметка ме оставя на мира.

Не мислех, че може да е толкова отвратително. Не мислех, че може да се стресна толкова много, докато не си хванах багажа и не тръгнах за тренировки, докато нямах време да си кажа "А ако не ме беше оставил?", "А ако не беше посред бял ден на оживена улица?". След това ми трябваше само една тъпа шега от стар познат на тренировките, който нямаше понятие какво се е случило току-що, за да ме претресе и да ми дойдат сълзите, само две думи, за да ми иде да се навра в миша дупка и да не се покажа повече.

Защото не е смешно. И в никакъв случай не преувеличавам, не драматизирам прекалено много. Защото оня можеше да не ме остави. Защото можеше да не е 4 следобед на оживена улица. Защото колкото и да пищя и да се боря, можеше да не мога да се отърва. Тогава какво?

Най-лошото е, че беше точно 4 следобед, на оживена улица, на 200 метра от вкъщи. Вечер рядко се прибирам сама, рядко се прибирам късно. Вечер обикалям сенките отдалече, бързам, не си преплитам погледите с хората, изнервям се, ако съм облечена в нещо по-късо или изрязано, движа се по светло и съм готова при всеки шум да скоча и да хукна. Защото вечер, нали, по-логично е да изскочи някой извратеняк. Но когато някой, дори да не е с мисъл за насилие, дори просто да си търси девойка, която да опъне следобедно, (а такива, дето щяха да се съгласят на едно кафе, има) изскочи на мене и ме хвърли в целия ужас на "Ами ако", когато изскочи точно където и когато си мисля, че е най-безопасно... това ме разплака днес, след като го осъзнах.

После ме вбеси. Вбеси ме ужасно много, защото не е честно. Защото аз не бях направила нищо, с което да предизвикам тая история. Не го бях заговорила, не го бях погледнала, не дадох никакъв знак на внимание. Единственото, с което привлякох внимание, беше, че съм момиче и съм с потник и къси гащи. Това покана ли е, мамка ти?

Не е честно в момента АЗ да примирам от ужас, докато се прибирам по тъмно. Не е честно да обирам пешкира за нещо, за което нямам никаква вина. И не, НЕ драматизирам прекалено. Защото тоя път беше безобидно. А можеше да не е. Можеше да се развие по много по-лош начин, за който не искам да си помисля, но за който мислех, когато държах ключовете в юмрук, докато се прибирах. По тоя начин, за който си мислят родителите, когато слагат вечерен час на дъщерите си, по тоя начин, за който мисля аз, докато моля някой да ме изпрати до вкъщи, по тоя начин, дето всеки шибан ден го гледаме по новините и всеки си мисли 'няма да се случи на мен', само че и аз си го мислех и бях повече от убедена, че дори да се случи няма да е посред бял ден, на 200 метра от вкъщи.

И не ми се говори за стереотипи и за това какъв начин на мислене е наложен на момичетата и какъв на момчетата, за да се стига до тук. Тия работи са ясни - ние трябва да се прибираме рано, да не говорим с непознати, да не се обличаме предизвикателно, да не отговаряме на подмятания. Понеже сме потенциални жертви. Очевидно винаги и навсякъде.

Бясна съм. Наистина съм бясна, защото едва после, когато се наплаках, пък познатите от тренировките се чудеха как да ме успокоят, си дадох сметка, че, мамка ти, не бях и не съм съвсем беззащитна, че добре, че имах сили да се тросна и да се махна по-бързо, че се сетих за ключовете, че не изпаднах в паника, защото знаеш ли докъде можеше да стигне всичко? Защото мога да избягам всъщност, защото ако подобно нещо се случи отново, може да е по тъмно, може да е на майната си, а аз мога и ще те сритам между краката, ще дера, ще ти бръкна в очите, ще пищя и ще бягам, ще вдигна възможно повече шум и ако всичко това не ме отърве... ако това не ме отърве, няма да съм виновна. Няма да съм виновна, че съм била разголена, че съм минавала по това място, че съм те погледнала, че каквото и да е. Защото никога, никъде, никое момиче не си 'проси' подобно нещо.

Може да е дребно. Може да е незначителна епизодична случка, окей, може да преувеличавам. Обаче е по-добре да се стресна сега, по-добре да съм бясна предварително, защото ако се случи нещо по-лошо, няма да имам време да се плаша. Ще имам време единствено да действам.

The summer sun, it blows my mind

2009-07-15T01:15:00.004+03:00

The summer sun, it blows my mind
Is falling down on all that I've ever known
Time will kiss the world goodbye
Falling down on all that I've ever known
Is all that I've ever known

Писах и трих, писах и трих - няма никакъв смисъл от блогнати душевни чекии. Не бе, не съжалявам за израза, макар че и в моята реч идва една идея по-груб.
Но, факт - в такива дни, които се проточват в седмици понякога, когато поемам дъх, свършвам приказката, заживявам дълго и щастливо за момент преди да започна следващата (by now you should've somehow realised what you gotta do) - единственото, което успявам да свърша, е да поема тонове информация. Онези моменти на изпадане извън общата реалност, когато дори не строя своя собствена, а просто я подбирам - с музика и книги като мебелировка, разчертано поле за игра на дама пред къщи, а музиката е толкова много и толкова прекрасна, че е престъпно да заспя, преди да съм свършила поне още един албум.

Всичко друго на заден фон и наистина нямам сили - така че утре ще пиша ревюта за Тори и Пи Джей, утре ще си редактирам нещата, утре ще звънна на Вес да я питам получили ли са всички разкази, които искаха, утре ще стана рано в името на приятелския плаж, утре ще чистя и подреждам, утре всичко. Сега просто не ми се заспива сама, но имайки предвид колко е прекрасен последния Оейзис, дори това не е сигурно.

We live a dying dream, if you know what I mean

2009-07-12T02:31:00.003+03:00

ей така, като на шега, на ужким. като нежна революция.
(+ малинов крем)

but at least i'm trying

2009-07-11T00:45:00.003+03:00

I got my feet on the street but I can't stop flying.
My head's in the clouds but at least I'm trying.
I'm out of control but im tied up tight.
Come in, come out tonight

There's a hole in the ground into which I'm falling.
So Godspeed to the sound of the pounding.
I'm all into the blinding light.
Come in, come out, come in, come out tonight

в крайна сметка, никога не знаеш какво те чака зад ъгъла.
но знам какво намерих по пътя към ъгъла - и се чудя колко точно и на кой бог да благодаря, че съм намерила една прекрасна девойка с гипсирана понастоящем ръка, която е все по-красива, колкото повече го осъзнава?
и как преди седем години се озовах в един клас с едно рошаво чудо, което не ме пусна и досега - дори когато от три останахме две?
а как с един скиталец ни делят повече от половината ми години, но в сърцето на музиката и свободата сме безсмъртни и двамата - so get in this fuckin' car, we got us a world to bleed, yeah!
защо бих могла да се влюбя в канелени устни и ванилов аромат в косите, докато изгарят в Нантер?
как споделям интуитивно открити истини и се опитвам да им построя логична рамка - а понякога успявам - и как искам всичките разговори на живо - докато се прибирам и ми подаряваш нея, прекрасната
и колко дни разговори за света сме пропуснали, сбивайки ги в двучасов телефонен такъв - но пречи ли това да те гледам като по-голям брат, дори неизговорен все още? : )
а за обичта няма значение формата - и среднощните дефиниции, казаното на глас с усмивка важи ако не винаги, то много дълго време.

междувременно новият оейзис е прекрасен, наистина - и сериозно не мога да го спра, понеже всяка следваща е по-красива. наздраве.

п.с. и понеже това място е изключително мое, използвам изключителното си право да пиша полезни само на мен глупости - заради удоволствието да ги прочета след месеци и да се смея дори повече, отколкото сега. маргарин.

R is for RAPE me, M is for MURDER me

2009-07-10T01:42:00.003+03:00

(Казваше, че не можеш да го разбереш, ако не си момче/ мъж. Държа на мнението си, че не е вярно.)

Писах, говорих, мислих и срутвах философии. Научих, че нови такива със стари камъни не се строят, а основите задължително трябва да гръмнат поне веднъж-два пъти. Ако някой реши да ме пита какво точно имам предвид, нека има предвид, че тук нещата се случват по няколко едновременно, а когато притежаваш услужливо асоциативно съзнание и няколко алтернативни космоса на ръка разстояние, става още по-забъркано.
Обективно погледнато - днес няколко души през няколко часа ме усмихваха повече, отколкото заслужавам. Сега отивам да изпуша последната цигара и известно време няма да ги пипам. Утре не знам. За много време напред - дори да не те чуя с години, имаш всичката ми обич. (И това се отнася за всеки, който смята, че би могло да се отнася за него, въпреки че конкретна прекрасна ме накара да го напиша)
Необективно погледнато, както предпочитам - R is for RAPE me, M is for MURDER me.

Just enough

2009-07-08T01:15:00.003+03:00

точно в тези вечери - след тези дни
съм само пулс във върха на пръстите
умерено задоволство от думи и действия
и тихо очакване
и хармония, такава, че нямам нужда да кажа всичко, което се процежда бавно из кръвоносната система
въпреки че мисля и имам да напиша или прошепна много неща на много хора
да допиша имейли и писма
да се обадя
да ида
но не сега, просто не сега
сега всички, за които мисля - които знаят
просто ги благославям
по всички пътища, на всеки стоп и влак
по пътя от и за бургас
пред всеки университет и във всяко легло със или без човек до тях
с музиката и съня благославям ги, макар да нямат никаква нужда - това е просто желание да отбележа присъствие в света
но сега и това го няма - леко потрак от клавиатура и вещи наоколо
а съм само стъпка към къщи
само въздишка на тъмно
и няколко случайни думи, кои да са
и може ли - винаги може да бъде по-наред.

welcome to england, he said, welcome to my world
you better bring your own sun, sweet girl
you gotta bring your own sun
don't you forget you should bring your own sun
just enough for everyone

всичката лудница

2009-07-04T23:20:00.003+03:00

която мога да опиша в несвързани картини и отчасти смислен текст.

започва с един полу-джулай и много танци. мяркат се една силвия, един чавдар, един пешо и откъслеци от врани, една руса мария ми се мотае, друга висока мария, клас на гриша, а по-късно и той самия, едно нели, един поморийски мартин, друг черен мартин, дельо с бира и румен с китара, никси с trains и изненадващи съответствия в музикалните вкусове, виктор, моля ти се, дето го познавам от ванката и кой ли още не, но списъкът става прекалено голям, та споменавам само тия, които помня.
започва се в 9 и нещо вечерта, с елица и стоян и много танци. МНОГО. смис, наистина много и докато се чудя онова слънчево чудо със сравнително нормалната коса дали е онова слънчево чудо с къдравия гребен, то се обръща, усмихва се още по-широко и ебати прегръдката за здрасти, бас държа, че литнах на около половин метър над земята. : )
продължава се със сънрайз, а аз и мария се изтегляме за малко от предсценовото пространство, само за да се тръшнем до единия огън, до който са румен, николай и тип, с който се поздравяваме, но не му помня името. а освен тях там има и китара, а това в комбинация с румбата и нас, води само до едно 'поети. МОЛЯ ТЕ'. защо не, поети, а на мен ми дотежава ужасно, someone special, carnival of rust, пуша и плача без дори да знам защо, но всичко тежко бива изтръскано на пясъка за не повече от пет минути, а после не мога, наистина ми трябва нещо живително и тичам отново към сцената, а там вече има сънрайз и кен хенсли, ще рече изтъркани до безкрай кавъри, но приятен блус и тогава с русото миме и поморийския марто си разкачваме костите от танци, междувременно вече съм стигнала степента на сгорещяване, когато не просто се обръщам, а се обръщам и пръскам вода, дори не знаех, че имам толкова много в тялото. и толкова не съм смяла от... много време?
july morning в 12:20 вечерта, а аз се дръпвам по плажа и по тъмното, докато накрая просто се обръщам към светлината и човешкото, докато накрая разбирам, че не мога да скитам там сама.
после отделни сблъсквания и намирания с хора, дельо изскача с двулитровка и 'алекс, пи ли?' 'не' 'дръж тогава' 'защо?' 'ми да пиеш!' и разни хаотично случващи се неща, докато не се добера до леглото, не хвърля багажа и дрехите на терасата и не се оплета в пясъчни чаршафи.

но ден и малко по-късно тръгваме за Каварна! автогара, тошко уъркшоповски, черен марто и миленски, одрямваме се. два часа по-късно звъня на къдравото да й кажа, че ще пристигнем скоро, но чувам само 'афъфъфъ' и получавам смс 'вземете си такси за раковска 35 и идвайте, че сме леш. ако по пътя намерите витамин ц, сте златни' и аз се потрисвам, недоумявайки какво трябва да са си причинили предната вечер, че дори АНИТО да е леш. Анито, която спи по два часа на нощ. Изрод о.0
Уотевър, в маршрутката за Каварна откривам сърцетупа си за следващия един час и си давам сметка, че искам в рая да живея на място, пълно с дългокоси роукенролизирани типове. Които ми отговарят на усмивката, без да чувам коментари от спътниците си, мерси предварително.
след не много време, вървейки по ебати крайната улица, виждаме стас да я пресича и да влиза в нещо жълто. 'я, стаската отива до магазина!'. влизаме в магазина. магазинът е квартира, два стаи, шест легла, като едното е временна сушилня, на едно спи васо, мария и анито се мотаят в кухнята, а стас и дельо пускат коментари относно палачинките. аз и тошко си присвояваме две легла и си изключвам телефона. не, хора, не искам да ви виждам, спи ми се. вдигам се със зор към пет, осеферваме се малко по малко и в лек тръс към стадиона. Стадиона, човек! по пътя хора с камуфлажни гащи, черни тениски (неизменните Меноуар... няма как, въздъхвам наум и си припомням, че все пак текстът на Pleasure Slave е забавен) отвън бира и кебапчета, че как! гладното метъл трябва да се нахрани.
Вътре - хора, налягали по тревата, пак бира, но без храна, откриваме Гришата и Тедо, който загубвам след съвсем малко, псувам Лили наум, че телефонът й е изключен и вероятно номерът сменен, но не е като да се изненадвам, а се оказва, че Теди ще дойде чак към 8. Междувременно намирам Ачо, Ники, Боби и Милс и им се радвам. : ) Успявам да докопам и Росен от Казанлък, докато се запознавам с другата ръка с... айде ся, помня само къдравата коса и че беше на 23. Навсякъде е :D
Концертът - прекрасен. Не, наистина. Нещо, подобно на репортаж, има в rawka. А сега, още по-необективно, ще кажа ГАРДИЪН, КОПЕЛЕ, ВЛЮБИХ СЕ. Някой неразбрал? Защото са прекрасни, защото са искрени, музиката им е просто красива - не отвратителен блъскащ в мозъка трип, просто тежка и приказна. Изкрещях си всяка молекула кислород в тялото, после колената ми дори не успяха да се сгънат, а просто ме срутиха на тревата, но това стана три часа и половина по-късно от времето, за което говоря сега. В него просто скачах нагоре-надолу, Стас ме помоли да не почвам пого, втф?!, а аз си драх гърлото на малкото текстове, които знам. Между тях и Скорпиънс пуснаха, ха, познай, Киряков, какво - Warrant и Cinderella и се смях с глас, ама много с глас. Десет и половина, милите ми пенсии излизат, ебала съм ви майката на всички, дето обясняват как Скорпиънс имали само балади - е, единствените балади, изкарани на тоя концерт, бяха Send Me An Angel, Holiday и Still Loving You на биса. Бях на ръба на припадъка по едно време, но... 3,2,1, are you ready? и как да припаднеш в такъв момент? Затова изстисквам още малко сили незнайно откъде, скачам и крещя, до мене къдравото, васо, миленски, гриша и мимс, непознати, които и те мятат де що намерят, било коса, било ръце, но пазят, винаги пазят момичетата наоколо! Съвсем режисирано си извикваме един бис, гореспоменатата Still Loving You и е хубаво да имаш нечия прегръдка, докато я пееш, дори когато служи предимно, за да не се строполите и двамата от умора.
След още мъничко се стоварваме по тревата, докато чакаме тълпата да се разнесе малко по малко, поглеждам си телефона и изкрещявам от, звъня на Иво и му стоварвам една доза тийн рок ентусиазъм, после се изтрепвам да търся нещо за пиене, което да не е алкохол и успявам!
Квартира, смътни планове, такси, плаж или по-скоро подобие на такъв, три камъка и две шепи пясък, докато с миленски и дельо не се приберем и не заварим стас и тошко заспали като ангелченца, не поседим сутрешно пред магазина, което би родило какви ли не чудовища, но решавам да не му позволя и да си легна с пълното съзнание, че ще спя има -няма два часа и то на светло, втф? но за огромна изненада, се събуждам дори преди будилника и то в тиха кватира, имам спомен за едно анино и мило 'тихо, тихо, нека ги оставим да спят', но сега е празно, като изключим стас на леглото до моето и дельо в другата стая, един бърз душ и няколко сутрешни хубави слънчеви минути. оказва се, че другите са отишли на кафето до Лувъра.
Е, събираме багаж и минаваме да ги прегърнем за чао, а оттам такси, храна, автобус, със стаската си спим взаимно по раменете и съм неадекватна повече отвсякога. боли тъпо и е чудесно.
valhalla - deliverance.
(всъщност саундтракът в момента е акустично еp на alice in chains, услужливо пробутано ми от Росен, но айде да не издребняваме. valhalla - deliverance и само ако си го пял почти просълзен, знаеш.)

I'm too busy powertriping

2009-06-24T00:40:00.003+03:00

I'm a pillar of salt
You'll never be worse than me no
So get in the fucking car
We got us a world to bleed yeah
I hold all the combinations
To give you peace of mind

And I said
This is how we go about it
To make our heads explode all night
This is how we go about it
To make our heads explode all night

I got all the combinations
You know don't you know I'm always right
This is how we go about it
To make our heads explode

Whisper in my ear
Your own little take on hell
We gotta get one thing clear
When we go to the citadel
And I could slide right in your moment
As long as I was in your skin

And I said
This is how we go about it

Копеле, болни сме. И не, бе, не е поза, поне не прекалена - точната, умерена подправка на рокенрол позата, която те прави неприемащ се насериозно и ухилен до зад ушите. Но е съвсем реално и сме болни без право на обжалване.

Днеска го мислех - сами си го правим. Сами се дърпаме от голямата маса, търсим и намираме книгите, музиката и хората със същата краста. Което, разбира се, рефлектира върху характера, 'щото няма как да не станеш поне мъничко антисоциален на моменти, след като го дървиш голям, че си разбрал космическата истина, която на околните убягва. Страничен ефект, да го наречем. You're stone monolithic, I smell it on your breath, you got about nothing to say мислене, което не е като да не е оправдано до една степен, но от друга е мега 'нацистко', както би го определил татко и принизяващо ценностите на околните до нулата. Не е хубаво така, Алекс, понеже нищо, освен егото не ти дава право да определяш, че Monster Magnet и н е щ о т о, което ще намериш н я к ъ д е са по-стойностни от а/ колата и новия й двигател, б/ плажа в Созопол и гъзареенето по дискотеките, в/ Manowar и Dream Theater, г/ каквото друго се сетиш, което не ми е високо в ценностната система. А докато го правиш, оставаш и с една идея по-сам, понеже някак не е яко да си насред хора, от които почти никой не ти споделя светините. Но, от друга, в един момент докопваш някакви такива, ти просто ТРЯБВА да докопаш някакви такива : ) и нещата се обръщат, понеже вече е споделено, а аз тази вечер щях да пиша за рокенрол краста.

Now will you ride with the angels by your side or will you just completely blow your mind? За което всъщност няма какво да се пише, но ми се щеше да отбележа колко е хубаво да си го носиш, бито венозно в някой преден живот; колко е хубаво да ти гори някъде из кръвта и да изскача при повикване, да избухва при среща с някой болен от същото и да те води вкъщи, вкъщи. И само ние си го разбираме, само ние го подпалваме.

Well I'm alive, now you watch me go
A tickle inside my brain
Where it comes from I don't know
But I'm laughin' in the flames
It's just the look in your eyes
I feel like I can fly
And then sometimes I dig it so much, I could die

Чудя се дали е възможно при всеки, дали зависи само от обкръжението и различните личностно-изграждащи фактори? Или го имат само определени 'пипнати' хора, грешка в системата, предишен живот или проклятие на седем черни вещици? Човек, не зная, нямам понятие. Но е дяволски забавно, дяволски велико и ръгащо в ребрата, да не говорим колко спасяващо. Защото болест, условие за живот, религия, наречи го както искаш - не е нещо, в което вярваш, а просто нещо реално съществуващо, което ти мести краката и те вдига от леглото сутрин. So get in this fuckin' car, we got us a world to bleed, yeah!

аз <сърце> понеделник следобед

2009-06-22T14:07:00.006+03:00

мама ми я донесе точно когато ми беше тъжно и се мъчех да си харесам балада. а хлапето ме изгледа учудено и ми се разсмя, понеже още дори не се бях преоблякла и свалила полата, новата, голямата и набрана, с черното, червеното и бялото, дето си я купих вчера. а ония ми ти сини очи, вперени в червеното и черното, и оная ми ти усмивка, вдигнаха ме от стола и се разтанцувахме с нея и я подмятах към звездите, защото, слънчицето ми малко, ще ги стигнеш и надминеш, ако все още не си, ако все някога се върнеш от детския си космос, понякога си мисля, че си далеч над мене в милион отношения и да те гледам как строиш свят, без да се налага да въздействам като родител и да градя представи за добро и зло, които толкова се размиват по-късно, е повече от безценно.

намерихме точната музика и от баладите нищо не остана, освен име на емпетройка, а се разтанцувахме из стаята, аз в черно, червено и бяло, а ти в розово, мама се смееше, докато ни гледаше от вратата.
а си мисля, дали мога да се влюбя неотчаяно и спокойно, така, че да не опустошава и завзема, така че да не сривам вселени с върховете на пръстите. защото винаги е така. дори от разстояние на време и пространство като го погледна, винаги е така. дори когато не... винаги. екзистенциални размишления по въпроси, свързани с битието на индивида, издигащи Аз-а в култ, както винаги, но пък имам музиката, gonna turn up the volume, 'till i can't even think и безценна тежест на рамото, червено и черно, а ми се дочете 'изворът' пак ,този път бавно и внимателно, този път с претегляне и съмнение във всяка дума, но за тази цел трябва да изчакам гришата да ми я върне, междувременно биографията на the doors и джим морисън все повече заслужава оная жертва, а кортасар е все по- и все по-често, вихрушка и молекулни истини се сипят от всяка страница, а листа, с който отбелязах засега най-истинската ми сцена, не е мръднал. (а звездите и булевардите вече губят вкус.)

дъжд да носиш и много цветя

2009-06-20T00:21:00.004+03:00

нежно ми е, красиво ми е, знаеш ли.
точно тази доза нежност, която да искам да споделя, но да не изпитвам прекалена нужда да го направя.
мисля точно за нещата, които обичам най-силно сега

онези минути, в които се прибирам бавно пеша, чувам си стъпките по асфалта, уморено ми е, мързеливо и няма закъде да бързам, по пътя, който съм минавала не знам колко много пъти насам
и е тъмно, и топло, и точно както трябва да бъде, и денят се излива по следите от стъпки
а на мен ми е спокойно и кадифено
и се радвам на всички кристализирани в спомени изтекли култови случки от днес
и на студа се радвам, и на това, че си нося връхна дреха
на разговора се радвам и на нежното момчешко/ мъжко присъствие, защото е важно, знаеш ли

понякога е по-хубаво да не се прибираш сам - когато думите си падат с леко 'троп' на мястото, когато не ти се налага да се оглеждаш по тъмните пресечки и да те е страх от вървящия насреща тип. и дори да не говорите, понеже в 11 вечерта просто ти се примълчава вече. но движението на раменете, гласът и походката - те присъстват и успокояват, и извикват нежност по тъмно. и съм тук, сега, с теб, не говоря за връзка, не говоря за секс, но топлина и присъствие в този конкретен момент са повече от достатъчни, без значение какво ще или няма за нищо на света да направим. а ако направя една сметка колко хора в колко различни вечери са ме изпращали по този път, ще се разсмея и ще ми стане хубаво, защото за всеки мога да кажа по нещо хубаво, с всеки сме си изместили малко световете и с някои отдавна не говорим, но какво толкова.

и обичам моментите, когато се качвам нагоре - бавно, бавно, повече от уморено, а дрехите вече са измачкани и попили миризмите от деня, и косата ми е повече от кошница, и гримът се е разтекъл. усмихвам се, защото това ми е толкова забавно - целият ритуал на 'разкрасяване', което не е никакво разкрасяване, а влизане в стереотип на хубостта, и все пак има особен чар - банята, хавлията, гардероба, роклята, косата, гримът, чантата, обувките и всичко това само защото зная, че един час по-късно ще се търкалям по пясъка, и ще бягам, и ще се спъна или ще седна на земята, че вятърът така ще ми оплете кичурите, че вечерта ще се просълзя, докато ги разплитам, всичко това, за да принеса един час приготовления в жертва на непукизма и да мога да се прибера измачкана, изцапана, рошава и куцаща, за да ми е весело заради всичките усилия, безполезни, хвърлени на вятъра ей така, 'щото мога.

да си сваля кожата после, да остана само на музика и отворен прозорец, на думи наум и на писма и разговори наум - никога не съм сигурна не е ли по-добре да замълча - но, какво пък. нежно ми е, красиво ми е, точно сега, подарявам ти го.

[дали ще се публикува?]

2009-06-19T01:35:00.002+03:00

purpendicular на пърпъл и том уейтс като музика. и марта, понеже я четох назад и се усмихвах. и да, когато започнах, не знаех дали ще го публикувам.

преди половин час казах 'аз си лягам, до, до СЪВСЕМ скоро' и се усмихнах, след това не си легнах. излъгах двама души и то съвсем ненарочно.
защото не е нарочно, почти никога не е нарочно, когато казвам, че си лягам, а всъщност се сгушвам в музика и букви
и не е нарочно, когато не ти отговарям в скайп/ ласт/ на смсите и обажданията веднага, не е със злоба дори когато се правя, че не те виждам в автобуса, а най-малко, когато не мога да изляза
и не беше със злоба, когато днес подминах двама бегли познати от горния випуск (който вече не съществува всъщност)
а е просто защото по това време не съм там - не искам да съм там. всеки път, когато не вдигам/ не говоря много/ тросвам се, когато все пак съм вдигнала телефона (и после ме е срам ужасно), всеки от тези пъти(ща) е просто защото имам друга, по-важна работа, защото пиша бели стихове наум (като тези на буковски, само че моите са ужасни и са изключително за лично ползване), защото гледам небето през прозореца, защото се мъча да си спомня мелодията и да я възпроизведа в мислите си, понеже нямам плейър. или просто защото си мисля - трябва да съм сама за малко. да спра, да вдишам и да се усетя. и това, признавам, невинаги е правилно. е, понякога (както днес) е просто защото има моменти, в които изпитвам отвращение от хората.

от хората, ония, дето ме заобикалят през повечето време и които се правя, че не виждам. ония, заради които съществува 'ти просто ТРЯБВА', защото ако ги нямаше тях, никой от нас, разпилени по какви ли не градове, нямаше да изпитва убийствена нужда от всички останали. дори когато не им вдига/ отговаря веднага. : ) и да, ние хубаво се спасяваме - но през повечето време, човек, ме заобикалят хора, които ми пречат. хора, които не искам да пипат моите моменти, не искам да ме гледат, не искам да ме познават и да имат понятие къде уча и с кой движа. на тях ще им се усмихна, докато се разминаваме (защо пък не, харесва ми да раздавам усмивки), но няма да искам да говорим. няма да искам да ме гледат и да се чудят кое е това момиче, което се усмихва отсреща. просто не.

защото аз се движа наоколо с цялата си аура от вселени и понякога потъвам толкова в тях, че си мисля - ще забравя как се играе куцанка наистина. а дама така и никога не съм играла. но докато я чета по пейките, моля ви, не ме занимавайте. вие, на които няма да ви дойде наум да скачате на куц крак - не ме гледайте. не ме обсъждайте. не се скандализирайте от това, че съм си качила краката на пейката и не се възторгвайте, че 'младото поколение все пак чете!'. не ме зяпай настойчиво в автобуса, благодаря. не ми разказвай за колата си. нито за бившата си приятелка. нито за диетата си. за намалението в 'кенвело' още по-малко. признавам - тия неща са ценни за теб и в тази светлина нито имам право, нито ги презирам. но в моментите, в малките, мои моменти не ги искам. в ония минути, в които обикалям пеша, размятам си чантата и си мисля 'слънцето ми грее в косата в оранжево'. в минутите, в които искам да чета някъде на скрито по средата на целия движещ се град и да чета точну тази многу важнъ книгъ! не ме закачай тогава. освен ако все пак не решиш, че имаш право. а ако прочетеш това, значи имаш - защото хората, които толкова държат да говорим по улиците и случайните срещи, въобще не държат да четат по-навътре от 'о, а ти какво четеш?и за какво се разправя?'

научи ме да се смея, спаси душата ми

2009-06-15T23:42:00.005+03:00

When I hear the engine pass
I'm kissing you wide
The hissing subsides
I'm in luck

When the evening reaches here
You're tying me up
I'm dying of love
It's okay...

не бе, честно. аз просто се смея, след всичкото тази вечер. наистина, понякога е прекалено криво, прекалено тежко, понякога си казвам 'не мога повече' и това е най-смешното.

Опитът излезе науспешен; победенията се оказа самият Лефует и все пак той се бе засмял. Това беше нещо ново за барона.
Той се изправи от креслото и започна - разхождайки се насам-натам - да разговаря със себе си:
- Странна работа! Аз купих смеxа, за да се сдобия с власт над чуждите сърца. А сега... - Той се поспря слисан. - ... а сега се сдобих с власт над самия себе си. С власт над собствените си настроения и капризи, тия ужасни настроения и капризи! Аз като че ли ги нямам вече; като че ли ги изсмивам от себе си, смехът просто ги прогонва!

по дяволите с маргарина стоп смях може да получиш и гратис стоп получих си го обратно стоп за помощта сърдечно благодаря стоп тим талер

till i can't take anymore

2009-06-11T17:22:00.003+03:00

They play the radio in my dreams
Takes me back to when I was 17
Dancing in circles on the kitchen floor
I'll play this song 'til I can't take anymore

О, да. Тя е смахната, грозновата, чаровна, пее прекрасно и пише ебати текстовете. Не, грешка. Тя не пее. Тя вие, крещи, шепне, тананика, говори. И това на фона на музика. За тия, които още не сте я слушали, цък горе на линка, а аз се опитвам да измисля кой от албумите й ми харесва най-много и единствения извод, до който стигам е, че Stories From The City, Stories From The Sea е най-лесния и неангажиращ, дали 'щото него прослушах пръв, не зная. В другите е далеч по-агресивна и първична, особено в Rid Of Me и Uh Huh Her. На Dry, Dance Hall at Louse Point, както и White Chalk им предстои по-внимателно прослушване, а последния - A Woman A Man Walked By е ебати психеделията и като го слушам, си представям последния на Ник Кейв, само че изпят от жена. Дали 'щото са дружки или просто си правя смахнати асоциации, не е ясно.

В останалата музика, заслужаваща си споделяне тия дни, се включват Tool (ааааргхгх), за които вече писах, четвъртия и третия Led Zeppelin и Morrison Hotel на The Doors, който не знам защо толкова време отлагах. Не предлагат нещо изненадващо, ама са си баш на място и просто няма какво да коментираш по тях - слушаш и си мечтаеш да си бил роден 40 години по-рано.

Дали заради импровизираното диванче, което ми позволява да лежа на пода със слушалките, да гледам света от различен ъгъл и да се гърча от кеф, но тия дни си възвръщам навика да слушам музика по начина, който ми е най-логичен - албум след албум, песен след песен, след като съм им изчела текстовете, без да се занимавам с други неща, концентрирана само върху текста и мелодията. И ми се пише за музика, ужасно. И нямам търпение за Скорпиънс, да. И да не забравя да запиша на къдравото Гардиън. И ще спя на пейка, ако се наложи, да. И въобще много музика. И ако някой открие начин winamp да се смести с libre.fm, да се обади. ( : макар че като гледам какво количество НЕЩА имам да чуя последователно и тематично, едва ли ще посегна към радиото скоро.

Междувременно I'm gonna turn up the volume 'till I can't even think.

you musta been so high

2009-06-08T01:35:00.003+03:00

лежа, лежа, без да усещам жизнени функции и ръката, с която си прикривам очите, вече е изтръпнала, а от какво ги прикривам, когато лампата е изключена, мониторът едва проблясва и се движат текстове на doors по него, лунна светлина и рядко отражения на фарове по стената, но всичко е тъмно и светлосиньо наоколо, а аз не усещам никакви жизнени функции и се виждам сякаш как лежа как лежа без да мръдна, без нищо, с едни изцъклени невиждащи очи, гледам право в тавана, право нагоре ей така като отвес, спуснат оттам право към средата на челото ми, като онова древно японско или китайско мъчение с капките вода (дали наистина е толкова ужасяващо ми се иска да пробвам някой ден), а преди по-малко от час бях си пуснала down, началните акорди на stone the crow, които правят цялата песен, онези, дето право в пулса те пробождат и носят топло, и блус, и мъка, влязоха ми като любовна игра, като настройка преди онова, което знаех, че ще последва.

и после вече бях затоврила вратата, угасила лампите, усмихнах се, че дюшекът на пода, на който спах преди вечер, е още на мястото си и ще ми служи добре тази вечер, и после вече лежах, без никакви телесни усещания, като труп вцепенена, дали ако умирам ще бъде така, иска ми се ако умирам да е така, и само една музика в ушите, нежно прокрадваща се в линиите на челото и текстове, отдавна наизустени подсъзнателно и не страх, но нещо подобно, онова усещане, когато прекрачваш граници, досега само гледани внимателно, онова усещане и мисъл за тънкия път към самоунищожението, малки подредени крачки една след следващата и всичко точно както трябва да бъде и си мисля, има го този стремеж към самоунищожение, болка, смърт дори понякога, и си мисля как 'катарзис' е красива дума в момента, мисля си за как можеш да го откриеш в най-неочаквани хора и как неподозирани разговори в топлите летни вечери отключват неподозирани мисли и си мисля как понякога самотните минути след един сближават повече от всичко друго дори никой друг да не знае за тях, но трябва да го напиша и да кажа, прошепна, защото с крясък никой няма да чуе, но тия неща трябва да бъдат казани, защото ако не бъдат, ще се закотвят прекалено дълбоко, а дори сега е повече отколкото което и да е друго, за което се сещам.

лежа, лежа без да усещам нищо, само изтръпването в тази ръка и я местя, но другата увисва отстрани на леглото и отново наравно загуба на чувство, няма воля, мисъл, кръв, нищо, само сменящи се картини и думи, минават на лента пред затворени или отворени очи, не зная, наистина не зная а дали не съм на петнайсетина сантиметра над пода вече, дали не потъвам пък и няма усещане за гравитация дори и единственото, което усещам - горчив вкус на цигари и чуждо тяло в мозъка ми, а мейнърд е по-нежен отвсякога, по-нежен отколкото което и да е друго би могло да бъде, а всичко е точно на мястото си и ми се върти все още онази мисъл.

за стремежа към самоунищожение и разходки по ръба и си мисля за всичко, което тошко уъркшоповски ми разказа тази вечер и как най-малко от него съм го очаквала и се сещам за един познат, който когато тъкмо прослушвах tool ми развиваше теории разни и как май от негово описание на 10, 000 days се зарибих да ги опитам, как онзи ден го срещнах по улицата и се разминахме само с кимване и нарочно не спрях, макар че исках, защото тогава бях във съвсем друг филм, защото не е нужно всъщност и ме е страх да не размажа мастилото на сценария, ако спра, но е стабилизращо да знаеш, че някъде някога по улиците броди един от твоята глутница, дори да не сте говорили и виждали ще го познаеш по очите, по погледа ще го познаеш полубезумен, но когато се пресекат двете червени линии, твоя и неговата, ще се превърнат в дъга, а след като се разминете нито спомен

но сега не, сега съм сама на пода в стаята и само музиката, само мислите, и то не е чувство, не е думи, то е физическо усещане на духовното, майната му на платон и на всичко останало по света, аз не мърдам и почти не дишам, но усещам хара, усещам онова отпускане и интуитивно живеене, което съм постигала веднъж-дваж на тренировки, когато не мислиш, не преценяш, а тялото ти, умът ти знаят какво да правят и дори няма усилие само енергия само това което трябва когато както трябва а на теб ти оставя великото удивление о боже какво умея да бъда искам го винаги сега е завинаги няма друго време няма друго място.

и си мисля да този стремеж към самоунищожение разходки по ръба е точно желание за това като кръвта, като болката и те в боен клуб, точно това да тръгнеш по пътека, която е съвсем нова съвсем неочаквана и те е страх от себе си докъде ще стигна, а ще мога ли да спра? и можеш да спреш във всеки един момент но не бива - просто не бива защото тогава безсмъртната душа бяга, изчезва и оставаш само една нормална черупка със жизнени функции. затова не спираш и то независимо как, пътищата са различни, дори свършват понякога преди това, което трябва да имаш, но нацелиш ли посоката и вятъра - наред е, да.

наред е, повече отвсякога е наред сега, а аз трябва да го кажа, трябва да го напиша сега, защото ще се загуби иначе, ще се загуби из много безсънни вечери, погребани в спане до дванайсет на следващия ден.

и ми е вече повече от достатъчно, дори венозното биене на истини си има граници, а мейнърд продължава да пее за нея, за майка си и си мисля за любовта между майка и син, за любовта между баща и дъщеря, за още разпиления пясък по пода и как онази вечер, докато се прибирах си казах, че да, точно това е, топлия, мекия, драскащия пясък в неочаквани гънки на дрехите и залепнал по кожата като мъжко присъствие е, точно като мъжко присъствие и далеч повече от друго, което бих могла да имам, така и трябва да бъде и ще. мисля си за желанието за тия вечери, как ги искаш, на дози, на интервали от време, нарядко, но да ги има, she wanted it hard, she wanted it fast, she liked it done medium rare и ми става смешно, но е вярно, а смехът е истина, смехът е най-голямата истина, която можеш да изкрещиш наум на вселената.

и си мисля, понеже мама спи на две стени от мен, мисля си как колко му е да влезе и да ме завари така и какво би си казала да ме види да лежа долу на пода без да мърдам без да дишам почти, на тъмно и самотно, ще си каже, о, боже, тя... и ще скоча, ще трябва да хвърля всичко и да й кажа, не, мамо, слушам музика просто и за нищо на света да не й позволя да разбере, а си мисля, ако дойде сега онова мъничко къдраво синеоко как всичките дискове ще изхвърля, ще изгоря книгите и shift + delete, а рисунките за подпалки на камината, мисля си как то ще ме закотви да не хукна право към бурята, мисля си как ония две ръчички и глава на рамото ми разкриват същите истини, но тези моите сегашните са оцветени от болка, а нейните - по-невинни и по-щастливи от всичко, което би могъл да помислиш. защото тя ще е едно щастливо дете и господи дори не знам какво да искам за нея защото причина - следствие, действие - противодействие и така нататък, но искам да бъде щастлива и да намери собствения си път. а моят в момента продължава да се точи, да се точи през музиката, кабелите, слушалките право в мозъка ми, право в подсъзнанието и си мисля за мама и си мисля дали е щастлива дали е добре а дори не се питам дали е, понеже зная, понеже я помня как идваше като непоклатимо невидимо присъствие и о, да повече отвсякога съм сама и толкова на мястото си и сякаш все повече е прав тошко за тия моменти, в които имаш десет хиляди причини да си щастлив и десет хиляди да не си и имаш точно една, която да те гърчи да не ти е наред и точно това те пронизва през корема, чупи ребра и те кара да плюеш кръв, а въздухът наоколо е сладък, точно толкова сладък, че димът да го вгорчи подобаващо и тогава няма значение през какво и как си минал, чист си.

чиста.

what is done has been done for the best

2009-06-03T17:51:00.004+03:00

а дъждът, първият истински летен дъжд, примесен с градушка, се изсипа изведнъж и добре, че бях аз, за да тръгнем по-рано, добре, че ми се обади всъщност и знаеш ли, уютни са тия уговорки (едва третата!) с вдигане на телефона и 'айде', 'айде'. перфектния начин.
и се прибрах ужасно подгизнала, и умирах от смях, докато се пазех от града.
а хората по спирките и автобусите стават приятели, като стари съседи са, когато ги цапне природното бедствие и ми отговарят на усмивката, когато се тръшваме едновременно мокри по седалките.
чета кинг, когато ме мързи да чета друго и ми се спи, но не ми се заспива или нямам време, а всъщност подхванах пак 'носталгия' на картареску днес в училище и всичко е... ще бъде наред. защото мога. : )

not so long ago, seems like eternity

2009-06-02T23:53:00.004+03:00

Some day out of the blue
Maybe years from now
Or tomorrow night
I'll turn and I'll see you
As if we always knew
Some day we would live again, some day soon

Some day out of the blue
In a crowded street or a deserted square
I'll turn and I'll see you
As if our love were new
Some day we can start again, some day soon

My pulse and memory are comfort within grief... Баладите на поетите, пърпъл и ковърдейл допреди малко, а сега саундтрака на Пътят до Ел Дорадо, тъмно ми е, топло ми е, спокойно ми е. Да мине тая седмица, привършваме с оформянето и остава единствено цялата физика, която не разбирах, дори докато Стефо беше тук и ми я разясняваше на горещ шоколад. И ми се мълчи, знаеш ли. Точно от днес на обяд ми се мълчи, защото... защото понякога просто трябва да премълчиш.

Понякога осъзнаваш, че този пред теб няма нужда от всичко, което би могъл да му кажеш. Защото моите изгреви, наполовина виждащи се от терасата, не могат да вълнуват всички наоколо. И моята тераса след един вечерта също. Не държа и да ги споделям с прекалено много хора. Но през деня, искам или не, съм в допир с други непрекъснато. И тогава говоря, жестикулирам, опитвам да търся точния ключ, който да отвори тунела на разбирането. Защото искрено вярвам, че с почти всеки наоколо можеш да се сработиш и нямам никакви проблеми да слушам как черния Марто ми обяснява за ентропията и да му пробутвам собствените си теории за самоубийствата, а два часа по-късно да разказвам на някоя девойка от тренките за пейка-партитата и да чуя как с приятеля й са направили година заедно, въпреки че преди две седмици бяха скъсали и тя не искаше да го гледа. Междувременно се опитвам да убедя друг познат от спортното, че не, може да слушам по-тежка музика чат-пат, но не е задължително да се напушвам и се хиля, докато ми разправя как успявал да подмокри приятелката си, само докато си сваля тениската. Примерно. Нямам проблем, защото при това общуване и двамата/ двете знаем какво да очакваме един от друг, какво можем да си дадем и да вземем от другия и го правим с усмивка.

А понякога се разминаваме. И се дразня, когато очаквам от хората повече, отколкото могат да ми дадат и когато те настояват да им дам по-малко, отколкото мога. Не че някой е виновен - грешна цел, окей. Но ми става криво, да, когато мога да подаря пет милиона изгрева, а ми искат само химикал. Тогава млъквам. Тогава заключвам, край, довиждане, заповядай химикала. Рушат се светове.

А после ги строя наново, сама.
Междувременно започват да пристигат гости, добре дошли.

Leave your mark

2009-05-31T02:13:00.003+03:00

"What is it like?" you ask me, my dear
Will there be fairies, or things to fear
For fairies' sake I'd say
You better come with me
So soon you'll see,
Now up and down it goes and round
Round and round and round

А се сетих и за:

And the story has gone on and on and on and on

As the old has died the new arises , където Candice е пич, аха. И се оказва, че въпреки че бича Скорпиънс като идиот откакто съм на компютъра, текстовете им понякога са толкова малоумни, че не ща да ги слагам тук. Не откровено тъпи, но абсолютно несъвпадащи с идеите ми в момента. Защото чета Лид, чета разни книги и мисля, докато се излежавам под зелените чаршафи, мисля за около 874572 неща, както правя обикновено и строя смътни планове за лятото, като знам, че няма нищо сигурно, особено идеята за трийсетината човека, които искам да побера на плажа на 20тия ден от седмия месец (а колко хубави хора сме родени тогава, колко!). Междувременно бащата ме пуска в Каварна дори преди да съм изиграла коза, че ще бъда със Стас, който да ме пази от евентуални големи лоши батковци, размотаващи се наоколо с дълги коси, бира и трева. Все пак главно мисля и опитвам да споделя мисли със света, но осъзнавам, че им трябва първоначално сресване и привеждане в приличен и подходящ за възприемане вид.

А е просто, толкова е просто всичко. Тук щях да навляза в пространни обяснения, обаче, обаче това са истини, които всеки трябва да открие за себе си. Спасение се крие зад различен ъгъл по отделните пътища, да, и щом моето е в Джак, Еди и терасата, то твоето няма лошо да е в сръбското и победата на Левски, но номерът е да си го изкопал с кръв по пръстите. И все пак ми става мъчно, когато виждам колко много хора не го правят, не се опитват, не осъзнават, че, ебати, може би като мрънкат 'ма аз ся съм такъв и не мога да се променя' и 'то животът е такъв' няма да са по-щастливи сутрин, да не говорим за момента със строенето на всичката красота, която могат да създадат. Понякога не знам дали е защото много ми е лесно на мен сега, като не ми се налага да се боря с всичките трудности, които съвременният динамичен живот поставя пред човека в битката за оцеляване, но все по-често се съмнявам. Все по-често гледам през прозореца и си мисля къде е Роурк, да го видя наистина ей така, да ме подмине и да знам, че може, а после си казвам, по дяволите, тука е, на етажерката, гледах го в профил при онова безумно дочитане на книгата, когато за пореден път не си доспах и се направих мат от задълбаване в чужди светове, разминаваме се на кръстовищата и понякога се усмихваме, понякога само момент на статично електричество в дрехите ме вдига на десет хиляди обората в минута и го настигам. Понякога, все по-често, знам, че съм права и тия истини, открити все по това време на денонощието, са нещо, което искаш, но не можеш да споделиш. Можеш само да дълбаеш собствения си път. Можеш да се движиш насам-натам с някакъв цвят по полето, да знаеш, че всеки играе по някакви правила и докато изясняваш своите, да уцелиш други, чиито правила са същите и да го направите като танц, като отгатване движенията на другия и чиста красота на преливащата се между двамата партньори енергия, тогава, е, тогава се докосват вселени и се спасяват такива, да не говорим за създаването на нови.

Тук идва крехкият момент със забравянето колко е ценен човешкият живот само поради това, че съществуваш в момента и имаш шанса да спиш, пиеш вода, целуваш, обичаш, ревеш, създаваш и бършеш прах. Тук идва моментът със заблудата, че някой, нещо - каквото и да е, е по-важно. Не е. Губи ми се моментът с осъзнаването на собствената ценност - дали не започна от 'направи си деня хубав, защото го можеш'? Дали не започна от по-рано, със '17 години градих в теб характер и виж на какво се направи заради такава глупост'? Дали не дойде много по-късно, покрай 'и все пак формата няма значение, the sky it was gold it was rose i was taking sips of it through my nose' или се роди някъде по безсънните априлски и майски нощи? Няма никакво значение всъщност, няма значение, но, по дяволите, по-щастлива съм отвсякога. ( : И все повече търся същите хора, с достатъчното отклонение да започнат да търсят, с достатъчния дефект, който да ги отклони от 'това така се прави'. Те пък се и намират, за късмет.

2009-05-25T01:03:00.003+03:00

търся, откривам, създавам и споделям истини. почти се запознавам с хора с детски гласове, които съм очаквала да звучат като далечни богини. говоря за всичко. изпращам, чакам да посрещна. надявам се.

и ако има едно нещо, в което съм сигурна, то е, че никога няма да използвам писането за кош, в който да мятам душевни отпадъци. няма да го използвам за запълване на време, за споделяне, за възвеличаване на шибаните си емоции, които да остават 'мои'. с веси го говорихме в малкото часове преди да се пуснем физически. че когато вкараш нечии черти в герой от историята, не описваш образа на някого - ти създаваш нов човек, който е преминал през реалността и е взел от нея само каквото трябва. това - това е позволено. да оцветиш листната реалност така - да. но не и да я превръщаш в поле, на което да разиграваш неизпълнените си желания, да превъзнасяш собственото си аз до степен 'о, аз умея да излея себе си на листа'. майната ти, не ми трябваш ти, освен ако не си жива история. няма просто да изстисквам мръсните си, изтощени клетки в черни думи на бял лист и да го наричам писане. не е. курволясване е.

Pray anyway

2009-05-21T20:51:00.002+03:00

'Cause I stand for the power to change,
I live for the perfect day.
I love till it hurts like crazy,
I hope for a hero to save me.
'Cause I stand for the power to change,
I live for the perfect day.
I love till it hurts like crazy,
I hope for a hero to save me.
I stand for the strange and lonely,
I believe there’s a better place.
I don’t know if the sky is heaven,
But I pray anyway.

Накратко :

КУПИЩА прекрасна музика тези дни - от стоунър до саундтрака на A Lot Like Love (с култовите текстове, заслужава си), до Rent и разни самостоятелни неща на Idina Menzel (която е пич, зверски красива и сама си ги пише на всичкото отгоре, което в моята игра й дава бонус + 10точки и качулка "Адидас")

съвсем ми омръзна идиотщината на учителите, класната, директора и всичките самодоволни идиоти, които откровено ми губят по шест часа на ден от живота. омръзна ми и истерията около бала на брат ми, отсега ми е омръзнала истерията около моя бал догодина, да не говорим за неадекватните роднини. дразня се на тъпи журналисти, които изнасят нови и нови репортажи за това колко е изпаднало поколението ми, интервюирайки тъпи метълки на славейков, които се усмихват изпод тоновете черен молив и казват 'хъ, ми аз не чета много, предпочитам да ги гледам на филм'. с тъп тон, тип 'мамо, мамо, дават ме по телевизията'.

иначе съм доволна от полезната доза хейт, от уинамп, от исабел алиенде (прекрасна, прекрасна), от слънцата, дето се наричат 'приятели', но аз им знам истинската природа, от евентуалния калиакра (тате, тате, вече съм ГОЛЯМА, а и ти ХАРЕСВАШ стас), от публикацията в кръстопъти , от терасата вечер и предстоящото куче на нея, от телефона и скайп, от остава има-няма месец, от айкидо, любимото ми айкидо, на което съм обещала един голям хубав пост някога, от живота като цяло, защото е прекрасен и е за да му се радваме. : )

Oh, 4,5,6, come on and get your kicks

2009-05-18T01:18:00.004+03:00

И почти нищо друго не ми се казва, освен че шибаното лято пристигна, дойде, с първото спане на отворен прозорец, с първото спане по тениска, с първата вълна тежък жегав въздух и първото официално обявяване на факта, което не помня дали беше пред (новия) Ванката, докато вървяхме към Грууви или пред Тошко, докато той се опитваше да ме прекъсне и да ме пита какво съм пушила, а разговорът не беше по-кратък от 10 минути, понеже никога не е.
Саундтракът ми е смахната смесица от новия на Тори, новия на PJ, Into The Wild оst-a, който винаги ми напомня вселенската мъдрост и любов, откривам красотата на стоунъра, но за това ще се пише по-нататък. Я, дръжте да опитате Siena Root и да ми кажете не е ли точната музика за началото.

Грхрхр. Време му беше ( : .So, 4,5,6, come and get your kicks cause i'm back, i got the world's last piece of chocolate.

p.s.

Не мога, бе! Пише ми се за лято, за лудници, не ми се спи, не ми се спи сама, жега ми е, щастливо ми е, искащо ми е и отчаяно. И е почти само заради музиката, почти само заради нея, понеже усещам в краищата на косата полъх на пустини и пясък, на горещо и търсене, на усмивка и ирония, онова, което винаги си търсела и си познавала, но не си знаела точното име, докато в един момент не се появи смахната обложка на смахнат албум, с всичкия потентен рокенрол, който ти трябва, за да се пръснеш на милион малки слънца. Все пак не е само заради музиката. Заради лятото е, лятото, а аз емоции, биещи в ребрата, имам, но думи не, тук не се говори, не, тук само е лято, само е лято, само, само, пълно с повече красота, отколкото ще мога да понеса.

2009-05-12T00:23:00.002+03:00

a cat named Easter

2009-05-09T00:59:00.003+03:00

he says will you ever learn

а след по-малко от две минути пристигат усмивките, които подреждат и не не всичко е наред но светът е прекрасен в крайна сметка и аз тук сега сега въпреки всичко интересно ми е ако беше филм къде ли щях да свърша

май

2009-05-09T00:19:00.004+03:00

О, стига. На никой за нищо не съм и няма да съм длъжна, така че разкарайте се с претенциите си, не ме пипайте, няма ви обяснявам, няма да разказвам как и защо, няма да (се) оправдавам, не защото не ми изнася, а защото не искам. Няма да говоря, няма да отговарям на глупости, не ме интересува радваш ли се или не, не желая да слушам.

Всичко, което трябва, го има, има късни звезди и улици, за вървене с пластове и пластове пеперуден прах, влакове и автобуси, и мога да дишам, въпреки че е трудно, знаете ли, че веселото Веси е с нашите вибрации и ми е уютно хубаво с нея наоколо? И нищо друго не искам наистина разкарай се не ме пипай не ми говори нямаш какво да ми кажеш нямаш какво да ми дадеш, you're stone monolithic, i smell it on your breath, нямам нужда от поезия и от мръснишки рок нямам нужда дори, ще пиша когато искам както искам няма да проституирам няма да ти слушам съветите няма да ти кажа какво имах предвид нищо не искам, тишина ми дай и само пулса във върха на пръстите където ще прокапва по малко,ще се стича на струйки тънички като косъм като сбогуване и очакване ще напъпи и ще избухне като огромен слънчев фойерверк, по средата на деня ще избухне и ще го загубя посред уличното движение и няма да ти кажа защо и как но ще е било, вечерта ще се стопи в парещи клепачи в пианото и уморените глезени,ще се самобичувам и всичките си грешки ще намирам и винаги повече ще ме е страх да не е прекалено отколкото да не е по- малко винаги няма да съм достатъчно винаги ще е повече отколкото и ще се люлея на един крак винаги ще трия сянката си от буквите и ще я поставям зад тях, ще я сритвам в ъгъла и ще я мразя докато й се присмивам ще искам да й издера очите да ги изгоря всичките букви, ще й изтрия сълзите после и ще я прегръщам като дете като дете което няма друга прегръдка като последното онова дето те държи с което се изправяте взаимно на крака и си носите белезите и знаете всяка история на всяка извивка на тялото усмихвате се когато се срещнете сред тълпата и отклонявате поглед, понеже те не трябва да ни видят, не искам да ни гледат, не искам да ме видиш, в сянката ми е уютно, събира листа за крилете към слънцето след три часа и половина, но ако ме погледнеш, ако ме видиш, гледай ме, моля те, докато очите ти не се насълзят, не мигай, понеже всяко мигване убива поглед, убива връзка и златните нишки в дланта, а те са карти и ще те намеря по тях без да те гледам дори ще те напипам и очертая с пръсти всяка извивка всяка права линия знам ги наизуст вече без да съм ги видяла зад стената ти ги издрасках по догадки, а ти внимавай имам гъдел да знам за лявото ти стъпало няма да боли обещавам обещавам няма да в никакъв случай и не искам спокойно не ти искам живота погледа буквите пулса не ги искам те трябва да летят да летят твоето няма да пипам да разбърквам да местя да претендирам да вкарвам звук няма като твое е прекрасно остави ме да докосна въздушно само да подишам нищо няма да взимам да давам няма нужда ако е ако е няма никаква нужда от нищо и няма нищо за никакви нужди съжалявам извинете ме прощавайте опаааа затворено е а по улиците падат звезди от морето и се спъвам докато си разглеждам звънчетата

Disconnected

2009-05-07T00:27:00.006+03:00

I'm going away to be alone
I'm coming back with answers

Dont try to call my telephone
Its disconnected

And I dont know where I'm going
But can you guide me

If I find love where I'm going
Will it survive me?

This heart attack
I think I'll go away not coming back
I'm off the line
So call me when you can some other time
This heart attack
I've got to get away not coming back
I want some downtime
So call me when you can and I'll be fine

Абсолютна, пълна, памучна почивка. Да не си взема книги и почти да не пипам музиката беше невероятно правилно решение. А сега, сега налазвам новосвалените албуми, Дамата ми се усмихва до Джим Морисън (тази Игра на я мъкна от месеци и макар че е от онези книги, които ми бият в пулса, все ме е страх да й посегна за дълго и може би така е по-добре, умопомрачаването с нея е уютно и си пада на мястото, капка по капка, и е все по-красива всеки път и всичко е наред, а ти си ми обещал моя собствена някой ден:Р).
И предоставям записките по време на почивката, тук-таме с ъпгрейди.

Пътуването натам е осемчасово. От Бургас тръгваме с пет абсолютно еднакви коли и изглеждаме като абсолютната мафия, близо до границата стряскаме един циганин и брат ми коментира, че той сигурно толкова коли и хора на едно място не е виждал в живота си. Разликата между двете държави се вижда веднага щом минаваме границата и определено не е в полза на България, но докато се доберем най-накрая след още три часа шофиране и половин час с ферибот до острова, сме толкова убити, че искаме просто легла.

Ден първи. Навсякъде българи. НАВСЯКЪДЕ. Ама сериозно навсякъде. Мислех, че само в комплекса, но после се оказа, че сме по целия остров, който обикаляме на тагадък със старците и Лора, понеже брат ми проспа целия ден с цел 'да мине по-бързо времето и да се прибирам да си празнувам бала'. А е усмихнато, слънчево, има весел гръцки дядо в Панагиа, в капанчетата в Потос пускат Скорпиънс и Бийтълс, аз изпадам в нирвана, когато откривам ето тази красота (без мръснишки асоциации, разпилени из Европа мои джагаи, благодаря.) Октоподът за обяд се оказва само две пипала, но забележително вкусни, носят ти ги широко ухилени гръцки сервитьори, които не спират да се извиняват и да пускат майтапи на смесица от български, гръцки и английски, камъни на плажа, които разказват приказки на сестра ми, докато тя ги подхвърля насам-натам. Вечерта сме смазани от път отново, брат ми заграбва лаптопа и се отдава на безжичния интернет, а аз обявявам бойкот на комуникациите и се прибирам към бунгалото ни, студено ми е, от гората идва ужасът в тъмното и заспивам под три одеяла, сънят е дълъг и дълбок.

Ден втори. Този път разхдката е до близкия Лименас - сергии за по лев навсякъде, всички продавачи и сервитьори говорят български и все едно съм у нас, дори цените са същите, само че в евро. Между другото, накрая с брат ми си събрахме дребиите и осъзнахме, че имаме по 20 цента от Холандия, Ирландия, Гърция, Германия ииии не помня какво още. : ) Забавно е, обикаляме пазара и дори си харесвам разни неща, иска ми се да имах всички пари на света и всичкото топло време, че да износя всички гръцки шарени рокли, пръснати по улицата, във всички цветове и да изиграя всички роли в театъра. Намирам лудата табелка, създадена за мен и Анито. Следобед сефтосваме плажа, първата ми стъпка в морето е върху пчела, която решава да жили, докато се дави и за минути дясното ми стъпало става два пъти по-голямо от другото, междувременно хората са се пльоснали върху пясъка да ловят малкото слънце и всичко е като една огромна грозна оргия с морето, как си изстискват тен от слънцето му и илюзия за приятно прекарване от водата му, но никой не го чува всъщност и никой не говори с него, през двете седмици лятото, докато са на почивка го изсмукват колкото могат, а то няма как да противоречи горкото, ближе им петите и им лашка насам-натам боклуците, но колко от тях говореха с него през януари? и ми става грозно и се прибирам. Тогава ми залипсва и нашето, бургаското зелено море, нищо, че не е гладко като огледало и няма бял пясък, то е нашето вкъщи и дома ни накрая на света.

Вечерта е филмова заедно с една девойка на приятелско семейство, The Girl Next Door като компромисен вариант между Здрач, Сексът и градът и Беднякът милионер (така и няма да се науча да гледам филми, наистина не), а докато се хиля на малоумния хумор, осъзнавам, че Monster Magnet ги има в саундтрака (при влизането в порно-изложението) и това е it's up to you to let a minute save your day, изпадам в еуфория, а момичето ме гледа потресено. Става ми мило и хубаво, сещам се за предния път, когато гледах тоя филм и колко му се радвах, а колко зор беше, докато обясниш по какво приличам на главната героиня (а Емил Хърш е пичът и от Into The Wild и се оказва, че този филм пък е явно модерно любим на набор 91-92-93 в езиковите в Бургас). И замалко да изпадна в размисли, но запазената касова бележка на нощната лампа изщумоля и ми припомни да не дълбая в неща, които не мога да подобря.

Ден трети е пак и пак обикаляне на острова (понеже до континента е неудобно за пътуване с малката). Научавам западната страна почти наизуст, основното - да, има защо да му викат 'Зеления остров', красиво е, диво и все пак умерено облагородено, а гърците те омайват, ама с такъв хъс те омайват, че кеф да ти стане да им платиш. Виж, идеята им да тупнат някъде два камъка и да сложат златен надпис "Светилище на Херкулес" не ме впечатли.
Вечерта на нас със Стефан ни идва гениалната хрумка да замъкнем нашите на таверна и търчи обикаляй да разпитваш къде какво работи по това време на годината. Търсенето обаче беше велико, дълъг път, заспало бебе, призраци имаше и плашещи непознати, млад грък с прекрасни очи, почти съм убедена, че и самодиви, но тази история ще се разказва само на живо, желаещите на опашката, на първите трима съм скъсала билетчета за утре. : )

Ден четвърти, последният там, връщаме се до Потос, в който с баща ми се влюбихме, но не преди да минем през Лименас, най-близкия ни град, да вземем по нещо за подаръче. (Марти, за тебе намерих това. :Р ) Отново, толкова са ми познати пътищата, че се оправям и без карта, а и табелите навсякъде улесняват, спирам да се учудвам колко подредено и удобно е всичко и просто се радвам.

Връщането като отиването, натоварени сме с 75743 тона багаж, хубаво ми е като пресичаме границата, мъничко тъжно защо и тук не е така, но може би има надежда, а минем ли през място с обхват, получавам смсите и обажданията, които съм изтървала, докато бях без роуминг в Гърция и ми е забавно как тук събитията си текат, а там напълно изгубих представа за време. Научих се да се будя сама с удоволствие, да си приказвам с брат ми за глупости, да ям три пъти на ден, да се радвам на липсата на телефон и почти успешно да бойкотирам интернет, да се мотая сама и да усещам как кръвта преминава през десния ми палец, да се опитвам да я чуя, да си говоря с камъните, с морето да се гледаме, да пуша на терасата и да се усмихвам на облаците, да се карам с брат ми и да се чудя кога стигнахме култовата фаза на братско-сестринските отношения, в която непрекъснато си крещим, и въпреки това си казваме, че се обичаме.

А се прибрах в Бургас и пак ме почна лудницата, но наистина отказвам да се впрягам, отказвам да взимам повече от две неща едновременно насериозно. Милион пъти по-лесно е така, усмихвам се на Алекс в огледалото и докато се държим за ръка, можем всичко, so call me when you can and I'll be fine.

Обожавам ги тия типове. (Тук на малкото му е писнало да се мъчим да го разсмиваме за снимка и е обявило бунт, а нас слънцето ни свети в очите, но мама упорито настоява да се щракнем, 'щото "ще ми благодарите след години!")

А моментът след този на снимката, когато Лора е с пълна уста и казва БРУФ, е безценен.

and all seems to fit the frame.

истина

2009-04-28T17:52:00.003+03:00

По повод споменаването на Буковски в предния пост, защото е. Да. И то не се говори. И всички девойки, опитващи се да покажат виртуозността си с метафорите, и всички млади господа с откровен и банален изказ могат да се заврат където искат. Знам. И чакам.

значи искаш да бъдеш писател?

ако не изригва от теб
независимо от всичко останало,
не го прави.
ако не излиза без да си го молил
от сърцето и ума и от устата
и стомаха ти,
не го прави.
ако ти e нужно да висиш с часове
вторачен в екрана на компютъра
или надвесен над
пишещата машина
в търсене на думите,
не го прави.
ако го правиш за пари или
за слава,
не го прави.
ако го правиш, защото искаш
да вкараш в леглото си жени,
не го прави.
ако трябва да седиш и
да поправяш отново и отново,
не го прави.
ако ти е трудно да мислиш за него,
не го прави.
ако се опитваш да пишеш като някой
друг,
забрави.

ако трябва да чакаш да се излее
от теб,
тогава чакай търпеливо.
ако така и не се излее от теб,
прави нещо друго.

ако трябва първо да го прочетеш на жена си
или на приятелката или на приятеля
или на родителите си или на някой друг,
не си готов.

недей да бъдеш като толкова много писатели,
недей да бъдеш като толкова хиляди
хора, които наричат себе си писатели,
не бъди тъп и скучен и
превзет, не бъди изпълнен със само-
влюбеност.
библиотеките по света
се прозяваха
до заспиване
над твоя вид.
не допринасяй за това.
ако не излиза от
душата ти като ракета
ако да мълчиш не
би те докарало до лудост
самоубийство или убийство,
не го прави.
ако слънцето в теб
не изгаря стомаха ти,
не го прави.

когато наистина дойде времето
и ако си бил избран,
то ще го направи
само и ще продължи да го прави
докато умреш или то умре в теб.

няма друг начин.

и никога не е имало.

Defying

2009-04-28T17:05:00.003+03:00

It's time to trust my insticts
Close my eyes and leap
It's time to try defying gravity
I think I'll try defying gravity

Трябва ми Тасос, трябва ми далече. Без книги ('принципите на айкидо' евентуално), с малко музика за всеки случай (но едва ли, имайки предвид, че ще съм в една стая с брат си), с всичките ми летни бели дрехи, със слънцето и плажа, защото там просто ще е достатъчно хубаво времето и не приемам оправдания. Многото багаж, от вчера насам е лудница вкъщи и всъщност добре, че мама е толкова подредена и организирана, иначе щяхме повече от половината необходими неща да забравим. Всъщност нямам представа какво (не) ме чака там, но каквото и да е - обиколки, малки къщички, плажове, басейни, таверни, морски дарове, туристи, гърци, евро, пясък, скука, слънце, ранно заспиване ще го прегърна, ще се разтворя в него.

Понеже е друго, понеже е далече и ще открия каквото ми трябва там, тъй като ще го нося предварително в кутиите с обувки, а всичко наоколо ще е само катализатор. Защото бавно се взимам в ръце и напипвам накъде трябва. Така че, извинете ме, няма скоро да прослушам Radiohead и Tool, Сабазий, Хесе, Игра на дама и Носталгия ще останат недочетени още няколко седмици, абсурд да гледам още Music Idol след снощния рок-концерт (дръжте само девойката, която се оказа повече мъж от Джон Бон Джоуви) и едва ли ще спра да закъснявам за английски. За сметка на това преоткривам отривистата рок-мъдрост на GN'R за милионен път, понеже те, знаете ли, имат и други песни, освен Sweet Child и November Rain, те всъщност са последните хард-рок бунтари, последната вълна на онова, дето ме бие в пулса, защото след тях дойдоха деветдесетте и съвсем други неща. Уча се също на дзен и как да прекараш бебешка количка през бордюр, без да изсипеш детето, да посрещаш изумените погледи 'колко-млада-костюмирана-майка-с-количка-пред-магазина-на-живко' и да си приказваш за музика с гръндж-шофьора на таксито, докато обсъждате униформите. Точно тези простички красоти, да. Междувременно Буковски в поезията си е много по, отколкото в прозата и ако някой може да ми го даде на книжно тяло, черпя с каквото и да е по желание.

И може би тоя пост не звучи позитивно, но е далеч по- от всичко, което си мислех тези дни. Бавно, бавно, бавно и сигурно. Не като в песента, но някак все пак така. Без грандиозен размах, строежи и дълбокото, но скрито в клавиатурата, в оранжево и усмивка през прозореца.

A better time again

2009-04-22T23:15:00.002+03:00

Like gravity like love
You get up after you fall
Like gravity like love
I'm not afraid anymore
Like gravity like love
You get up after you fall
I ain't afraid no more

Out of no reason I've decided to stay
Present a solution to the problem

Предчувствам почивката с нашите и си представям лятно и топло, излежаване до късно и мързеливи приказки с брат ми, плажове си представям и топло, оранжевия шал от Стефо и запознаване на английски (шанс да си го припомня, нали), как ще се мотая по уличките и ще надничам в дворовете на хората, няма да си нося книги, музиката ще е само в необходимите моменти, ще се изчистя, ще се изчистя още повече.

Има разни неща, които ми се блогваха уж, но ме мързи прекалено и няма смисъл някак, така че само най-важното. Не забравям:

-винаги всичко отминава, това поне е гарантирано

-имам винаги цялото време на света и отказвам да го пилея в стрес и напъвания , както и да се взимам насериозно

-никога не знаеш как ще те завърти утре и цялото ми семейство е доказателство за това
-и същото то ще ме държи на крака винаги, независимо от безумните ни разлики

-докато мога да се прибера и да заключа отвътре, няма от какво да ме е страх
-когато съм сама и се плаша, трябва да действам

-да говоря, да говоря, да орева орталъка, да се обадя в три през нощта (защото ще вдигнеш, тези, на които ще се обадя, ще вдигнат, да) когато се плаша

-когато се плаша и мълча, се плаша още повече; не го оставяй да расте!

-мълчанието има своите положителни страни; откриваш нови методи за справяне все пак;
но въпреки това

-500мл позитивен поглед от теб за света и от света за теб

-или един горещ шоколад с две сламки могат да спасят Вселената

-да давам колкото мога повече, когато си заслужава; или рядко, но качествено

-тук, сега, жълтите дръжки в автобуса ме правят щастлива (Мая, сетих се за теб днес там). Това нямаше да е така, ако имах зловещи проблеми (чук по дръв), но дали щом такива неща ме правят щастлива, проблемите няма да са много по-малко зловещи? Дано не разбираме всъщност. Радвайте се на дръжките.

- не знам кви са ми дертовете всъщност(но сме ебати пичовете); едно нещо отключва следващи, докато не усетиш, че си затънал - но винаги идва Другото - независимо дали под формата на любима специалност, песен, дума, следобед, ръка в моята или пасващи си с униформата обувки. Тогава се сбъдват светове и се усмихвам, тогава салатата и прибирането на чиниите в миялната са творчески актове.

- оттук нататък може само да става по-хубаво.

Softly soaring

2009-04-20T02:10:00.007+03:00

'Cause in my head there's a Greyhound station
Where I send my thoughts to far-off destinations
So they may have a chance of finding a place
Where they're far more suited than here

В крайна сметка наистина, мине ли два, минат ли най-тежките балади, размениш ли няколко подходящи думи, получаваш просветление. Не е до пътя, до стоенето вкъщи, вечерния час, бирата, мола, дъжда, закъсненията или хората, с които просто ТРЯБВА да говориш, или тези, с които искаш да говориш, но пък не се получава толкова леко, колкото би могло да е. Не е и до насилената усмивка, не е до искрената усмивка, не е до излизането, дрехите, музиката, мълчанието или вярата. Нищо общо няма с плановете, себеоценката, приятелите и неприятелите, мястото, времето. Нищо общо, нищо.

Няма ме, изгубих се някъде назад, разпилях се прекалено, скрих се зад книги и текстове, зад дивана в хола и влаковете. Пръснах толкова много дреболии, че цялото се разми, разтече и това, което остана... over and over again, there's no use in holding on. Няма никакъв смисъл в тия редове и все пак... все пак е наред, да, наред е, сега да. Онова кристализиращо зрънце, което постави всичко на мястото му. I do believe it's true that there are roads left in both of our shoes, че най-ценното е да умееш да се погледнеш в огледалото и да си спокоен със себе си. Да даваш колкото трябва, колкото можеш, когато и както трябва. А аз мога. Мога да погледна в очите хората наоколо и да се усмихна. Мога да кажа 'съжалявам', мога да кажа 'ще', мога да опитам или да помахам за довиждане на нещата, с които няма да се справя/ не смятам, че си струва да се захващам. Мога да пратя смс, да се обадя, да напиша проекта, да ти се хвърля на врата, да те обичам независимо от формата(защото все пак съм убедена, че няма значение), независимо от хората, да те държа за ръка, да те изпратя към майната си, да те пратя на майната ти и ще го направя с цялата кръв в тялото, с всичките мускули, защото не мога да лъжа, наистина. Освен това мога всичко, стига отсреща да е отворено, което е най-трудно. Но ако не е, не мога да отключа насила, и не, нямам предвид конкретен човек, принципно си е така, ще заспя спокойна след малко и it's all the means to an end now, I, I keep it movin' along.

I said maybe

2009-04-16T23:52:00.003+03:00

Backbeat, the word is on the street
That the fire in your heart is out
I'm sure you've heard it all before

В днешния епизод: промишлени количества музика, включваща записи от концерти на Уайтснейк, един от 2008ма и един от около преди трийсетина години, Amy MacDonald, Travis, Oasis и Asian Dub Foundation; Keane си остават впечатляващо впечатляващи, Джон Лорд идва в Пловдив и се очертава много концертно лято (изненадващо, а). Ако продължавам да разнообразявам така, наистина ще си изпълня мъглявата идея да пропиша пак в ласт за музика и радост на Весо.

Липса на неща за казване и на начин да бъдат казани; този път ми се мълчи, просто ми се мълчи и ми се претопява, скрива ми се, dance across the seasons, to a place that no one knows. Уморявам се прекалено от всичко наоколо; временно неразположение, имайки предвид колко обичам града и много хора в него. И все пак, все пак wake up in the morning, get into bed, closing my eyes, I rest my head. Всичко ще е наред утре. You can say maybe or whatever, it's up to you. You know you can trust me, I'll make it up to you.

А преди две вечери сънувах нещо, на сутринта скочих от леглото, без да имам време да си превъртя съня отново и няколко часа по-късно осъзнах, че е било, че нещо или някой ме обича. Because maybe.

It's in the way that she walks

2009-04-13T19:52:00.004+03:00

If she's a blonde or brunette
Or if she's slim or she's fat
It doesn't matter at all when I fall, I fall

It's in the way that she walks
And in her smile when she talks
I'm simply losing my head and I fall, I fall
In love

Now Sally says that I just linked her

Never ever show responsibility
To be honest, I'm a gringo
Caroling to anything too good for me

Volume 2. Велико Търново, в което се влюбих - искам някой ден да отглеждам там децата си. Сериозно.

В общия случай : национален кръг по философия, хотел, пълен с а/ задръстени, сдухани, несменящи си дрехите 87447547годишни по манталитет типове или б/ абсолютно смахнати ухилени идиоти с леки уклони към спъване в неща и забравяне на такива. В цената се включват обиколки на града и закуска, шанс за класиране на международната олимпиада в Хелзинки и интелектуалното удоволствие от общуването с гореизброените същества.

В моя случай - лудница, копеле! ( : Тръгваме от Бургас в 8 сутринта с автобусите на тъй прекрасната иначе фирма "Ентуртранс", когато се оказва, че 3ма души имат билети за едно и също място. Един час по-късно е изпратен още един бус, а ние се носим по пътищата на България, аз и другото момиче разискваме музикалния вкус на шофьора (познайте от три пъти), докато тя си тананика, а аз не издържам, нахлузвам слушалките и се натрисам в Punkara на Asian Dub Foundation, който сериозно ме вдъхнови да почна да пиша в ласт журналите за музика отново. Последвалите няколко телефонни разговора с Косето ме убедиха, че във Велико Търново ще си имам работа с тълпа смахнати, които са потресени от факта, че там съществуват автогари Изток, Запад и Юг. Обаче минават няколко часа, прехвърчам през настаняването, преобличането, предупреждаването на учителките, че "о, аз ще съм с приятели, ще се видим довечера" и се изтърсвам пред хотела.

А пред хотела има една тълпа същества. Някои от тях, като Косето и Теди са ми отдавна познати и са част от ядрото на мъничката общност от пътуващи примерни хлапета, която оформяме напоследък. Някои от тях, като сестрата на Теди и Викс са хора, за които само съм чувала. Мъро е красиво луд тип, чийто блог съм чела на откъслеци. Анджи е абсолютен мегапич, едва осми клас е и вече е открехната на повечето важни истини за живота, музиката и всичко останало. Ебаси, аз преди 3 години, които уж не са много, слушах Найтуиш, Лакуна и Камелот и бях убедена, че са върха на музиката. Дийп Пърпъл и Скорпиънс спасиха положението. : ) Та, изскачат тези тъй приятни хора, от които познавах двама, а после следват парк, шоколад и снимки, аз съм хипи-кралица, нали? Оказва се, че ще си подарим следобед, изпълнен предимно с търчане по таксита и автогари, за да се изпратим, понеже великотърновската трева качествено се различава от габровската, а майката на Викс е Шерлок Холмс. Косето и тя скачат в таксито, ние им махаме, нямало време да ги изпратим, понеже след по-малко от час трябва да съм на конференцията с проверяващата комисия, на мен ми се заклещва една буца в гърлото и вървим надолу с Мъро, Анджи, Теди и Надя, докато в един момент не издържам, разменяме координати да се намерим по-късно, звъня на Косето - "Запад, нали? Не мърдай, ИДВАМ!", а таксиметровият шофьор беше страшен рок образ. И когато изхвърчах от таксито, там ме чака нашето си копче и се хили, а на мене ми е хубаво, страшно хубаво, понеже ние просто ТРЯБВА да се изпращаме до последния възможен момент и да не се пускаме, не, не, никога. Катюша, anyone? : )

Тия двайсет минути бяха сигурно най-дългите в целия ми престой там, търсим вода, търсим храна, вървим за ръка по някоя от крайните улици, наоколо колите свирят, дали ни мислят за двойка? и се хилим на шофьорите, в крайна сметка намерихме най-хубавата вода и кюфтета с хляб в цялата страна, мхм. А после наистина трябва(отвратителна дума, чието използване ще бъде сведено до минимум, понеже Ницше с неговото "Аз искам'' е по-голям веселяк от Кант, проповядващ "Ти трябва", във всеки един случай) да тръгва, махай ми зад таксито, усмихвай се, ще се видим толкова скоро, толкова.

Изтървам се после на паметника на Майка България. Оглеждам се, великотърновският вятър е топъл и прегръщащ, развява коси, рокли, раници и нотите на Someone Special се разбъркват. Чувам, че бургаската ми група ме вика, няколко секунди по-късно Мъро и Анджи също се появяват и се отправяме на среща с проверяващата комисия. Глупостите там ги пропускам, а нещата от вечерта, които си струваха, бяха търчането по аварийното стълбище до покрива на хотела и размотаването из нощното Търново с цел да гледаме "Звук и светлина". Първото, понеже бях сама и е усмихващо да гледаш как с всеки етаж се открива нова редица бели подредени къщички, които не си видял, и в един момент целият град ти е на дланта, слънцето залязва в оранжево-жълта водна боя, топло е, хубаво ми е и усещам физически колко съм нависоко, колко съм на седемнайсет, колко съм въобще.

Второто, понеже (няма да спра да го повтарям) Велико Търново е прекрасен град и понеже всичките останали свестни типове се бяха разотишли, с Мъро се разприказвахме. Тейстометърът на ласт може да си гледа работата, ние установихме достатъчно допирни точки в музиката, че да предсказвам охолна размяна на музика в следващите дни, ако продължим да поддържаме връзка. Не че не прослушвам промишлени количества и без това, но още малко инди (не бе, не ти лепя етикет, спокойно) никога не е излишно, а напоследък ми върви да се запознавам с хора, които предпочитат тоя стил. ( :

Вечер, дъъълга баня, на другия ден тест и съчинение, Витгенщайн твърди, че науката и живота нямат общо, аз се сещам за Стефо, а след него и за много други, побеснявам и изливам на листите всичко, което съм взела присърце от дзен и мотоциклетите, едва когато свършвам, осъзнавам, че съм свързала Качеството (Киряков, четеш ли? :Р) с доброто, красотата, калокагатията, арете, самураите, айкидо, любовта, хипарството, сатори, вдъхновенията и творчеството и след като вярвам в това, което пиша там, нямам никакви проблеми. Излизам и се мотая, докато чакам Петя, качваме се в автобуса и отнякъде ми бутат в ръцете лист с мейли, скайпове и имена, чувам "За да успеем да поддържаме връзка" и си мисля "Анамария ?!", но се оказва, че е металясал на вид усмихнат тип от Силистра с тениска на Blue Oyster Cult. Никога не поддържаме връзка, правейки такива списъци, но какво пък. : )

Следобедът е мъранджосан отново : ) Оказва се, че с Анджи споделяме обща неистова любов към Guns N' Roses и възторжените писъци "Изи!ИЗИ!ИЗИ!" няма да ги забравя скоро :D След още няколко часа започвам да подозирам, че преди 14-15 години баща ми е хойкал някъде из Северна България и гените на сестринството си казват думата. Междувременно целият следобед е вихрушка от едновременно говорене и споделяне на възгледи и предпочитания, понеже ние просто трябва да изстискаме всичко хубаво един от друг, преди да стане 5 следобед и да пратим към София и предварителния по журналистика на Мариян най-хубавите си пожелания заедно с него. След това двете с изгубената ми сестра се мотаем по улиците, сдобивам се с Little Bliss на Awake, който търся от около хиляда години и ми е страшно хубаво, че българска група е успяла да направи толкова добра музика, страхотен албум и оформление, браво на момчетата. Разделяме се после и се прибирам в хотела, убита съм и ми е щастливо, а е минало едва половината време, което имам в този град.

Обаче има качествена разлика дали ще прекараш това време с хора, с които се надушвате от километри или с хора, с които просто сте на едно и също място по едно и също време. Не че беше лошо, но на фона на всичко, което разказах досега, не ми се иска да изпадам в подробности колко са жалки философите, които ни оценяваха, как тънат в мнението за собственото си величие и това бива подхранвано от подмазващи се застаряващи учителки. Да не говорим за безумните изявления на Иван Колев, че жените се занимават повече с философия, понеже си намират богати мъже и нямат работа, а две секунди по-късно "Аз имам две-три лекции на седмица и се гордея със свободното си време"... О, я чао.

На другия ден награждавания, усмивки, целувки, а в същото време "Ей, ама тая каква сссс *гнездо на змии, ама буквално*". Нямам търпение да се измъкнем, прибираме багажа от стаята и установявам, че се е размножил, понеже нито аз, нито Петя успяваме да го набутаме в чантите, с които сме дошли. Кафенце-мафенце, изтърсваме се на гарата около час, преди влака да дойде, оттам блъсканица и тук-таме познати, връщащи се от изпити, нищо забележително, но дишам и гледам колкото мога повече, защото искам всяка секунда, искам да го изпия и запазя всичкото, още ми тупти ввъв върховете на пръстите всъщност.

А имаше и още толкова красоти, обаче сили няма вече, има само Oasis и Travis в уинамп, легло и дълбок сън без сънища, а утре липсващи първи часове и гоненици с нормалния начин на живот. And maybe you're gonna be the one that saves me, понеже тя все пак се оказа най-добрата от албума.

Чухте ли, че мълва пълзи в Санкт Петербург?

2009-04-09T23:49:00.002+03:00

Санкт Петербург е мрачен
Санкт Петербург е сив
Бельото ми замръзна в този студ тъй див
От тази революция животът посивя
Добре, че има клюки деня да разведрят
Чухте ли, че мълва пълзи в Санкт Петербург?
Чухте ли що говори се навън?

Музика, музика, МУЗИКА, хора, хора, зверски смях и липса на мислене, просто жизнени процеси. Това беше тая ваканция.

Volume 1
Дни: вторник и сряда.
Участници: предимно от женски пол, предимно добри приятелки.
Бонус: Шоколад, Анастасия и шоколад.

Започва се с телефонния разговор:
- Къде си?
- На тревата на Космос, седя и чакам Ради.
- Ама тя ще дойде от другата страна!
- Ама аз съм на другата трева!
Както и да е, Анито изскача иззад другото отпред, първият венец от глухарчета за тази година, автобус! и благодаря на Слаш за това, че съм с кецове, а Ради е розова и прекрасна. Оттам нататък всичко е история, защото имаше торти, храна, трева по дънките ми и задължителната екскурзия из Бургас, включваща Tulip и Моста, който НЕ Е кей, каквото и да ми приказвате; паметникът-с-онова-име, стълби, вятър и е зверски студено, телефон, Мими, телефон, Мими, На тъмно и Rock And Fuckin' Roll, затворена Вила Вилекула (а знаете ли, че като напишете Вила Вилекула и Бургас в гугъл, този блог и онзи на dete изскачат на 12-13та страница?), Кирил и Методий и там, докато дрънкаме, както само пет момичета на едно място могат, откривам поредната си любов. Защото покрай Миранда и майка й (къщата е окастрена зловещо... може би защото я намерихме.) е изскочило едно мъничко, свряно, гъбено-симпатично нещо с много шоколад вътре. Ама не шоколад, а шоколад. Останалото е история и докарване до състояние "Дай двайсе стотинки да се прибера", клонящо към повторяемост до безкрайност. Губи ми се около половин час, прекаран в замайващо блаженство пред църквата (а чревоугодничеството е един от смъртните грехове, знаете ли?), докато не се насочим към оранжевия пиано-бар на чай и чай, и горещ шоколад/ капучино, не помня. Моряшки истории, ама те са абсолютно еднакви, а в Брайтън храната и ти кога ще си дойдеш лятото, аха, а няма ли да получим снимките скоро? е, той ще се обади, хахахаха, не, наистина, не помня всичко, но, девойки, уютно беше както скоро не е било. ( :

Кола, старфм, има зеле сред манджите, разбира се и вечерта докъм 1 не блести с особено забележителни събития, но бяхме заедно, коп лейдис, заедно и шоколадово, и топло, и Шоколад, всички, освен Ради, въздишаме по Джони Деп, и пухкави одеяла, мюзикълът Анастасия, изпълнен специално за мен, докато се опитвам да прокарам идеята, че не е лошо човек да заспи по-рано от два (остави, че стана в шест всъщност), а вие двете ВЪОБЩЕ не сте еднакви, а снимките, местата, коси, в които непрекъснато се оплитам, одеялото ми дай, ох, не мога повече, заспивам. Будя се 5 часа по-късно, сякаш нещо ужасно ме е ударило по главата и навсякъде боли, не съм свикнала да спя с други хора, ставам и залитам, господи, главата ми! После набързо прелетян следобед, филийки и отново по женски около масата, кола, автогара, автобус, обичам те, обичам те, обичам те и да, прекрасна си, прекрасни сте. Въздъх и бавно прибиране към къщи, мъничко тъжно и съм натежала от толкова думи и споделено присъствие, слушат ми се Бийтълс и дремя на дивана в хола, правя се, че уча за философията, а всъщност просто мисля, мисля и почти нищо не успявам да измисля, освен абсолютно правилния извод на баща ми няколко часа по-късно "Ама голяма си патица! Стига се товари с глупости.", имам цялото време на света да реша, но въпреки логиката на мама кандидатстването с химия е изключено и е почти невероятно да почна да чета полезни неща, а каузите са различни, но докато споделяме каузата 'обичам те', не мисля, че ще загубим,

They're groovin

2009-04-06T00:32:00.004+03:00

There ain't nobody
Feelin' outta place here
cause they're movin'
And they're groovin'
And it sure looks good to me
Excusez moi mon cherie
Make way for my baby and me

Well everybody
Havin' such a good time
Well my my baby
I just spent my last dime
Well that's okay
cause I'm havin' fun

А аз се прибрах, прибрах се, в същия град, същата стая, оранжева и с глупави плакати по стените. Не съм отворила мешката, не съм се измила от праха, дънките са ми кални още, тениската сигурно дори е мокра от водата на Ради, не искам да измивам, подреждам, пера и суша, трябва да ги запазя за мъничко още, аромати, цветове, закъснения и прегръдки, не трябваше да ме пускате на влака, не трябваше, успях да изтърва последния автобус, вярно, но можеше и в гората да останем, блус имахме, храна имахме и бяхме на майната си, какво друго, какво друго ни трябва въобще?

Нищо. : ) Не, не бяха достатъчни тези ден и половина, но ме заредиха определено с всичко това, което ми трябва по принцип, за да мога да дишам. Започва се със сладоледът, въртян като трева в Аязмото, и констатацията на Даниел "Чакай сега... Ти си от Бургас, ти - от Севлиево, ти - от Ботевград, ти - от Раднево и само Марти е от Стара Загора? И, я пак, защо сте се събрали тука?" Събрали сме се, 'щото сме от една порода.

Тази порода, в която всички вървят на различни посоки, темите варират от "О, ти тренираш айкидо?" през "Човек, хората ни гледат все едно тоя сладолед е трева" до "К'во? К'во?", задължително с присъствието на "И сега Ани, Тедо, Лили, Мъро, Стефо, Стефан, Тео и останалите милион души трябваше да са тук. И някой ден ще ви запозная със *попълни празното място с произволно име на мегапич*". Честно казано, загубих нишката на всички, с които се запознах, но констатно е присъствието на копчета, които просто няма да се пуснат, а това е достатъчно. Другото са откъслечни моменти, в които не плача от смях, за да разменим няколко думи, откъслечни моменти на сериозни разговори и всичко е наред. Другото е просто шляене по пътя и заебаване на всичко, от което нямаш нужда. И установявам, че от прекалено много неща, които мъкна по навик, нямам нужда, понякога нямам нужда дори от собствено аз, в крайна сметка името ми винаги може да е 'момичето, което ради заля с вода' и да нямаме повече проблеми.

После следва постепенно прибиране към Бургас, но не преди да се разпищя на гарата "Ти си си дошъл, ти си си дошъл, не мога да повярвам, че си тук." и да потеглим, придиряйки относно вида на бензиностанцията, към Средец. Далеч по-малко сме, но за моя изненада там е къдравото ани от английската, което ме кара да се потреса, че наистина съществува друго такова създание, различно от нашето Къдраво Ани, и то не е резултат от онзи малък джак. Останалите включват един брой русо Миме, един брой бивш къдрав и половин Savage Animal, както и любимата на Румен. По пътя Дрийм Тиътър и обсъждане на Калиакра Рок Фест, не е учудващо, че съм единствената, която се навива за Мотли Крю, ферма за водни кончета и пазаруване. Жизненоважно е сиренето да бъде опитано от всички още в магазина, за да сме сигурни, че не е протеин + палмово масло. Следват шестима души в нещо, което може би е кола, но на мен ми прилича на чудовище, музикалното оформление е в багажника, върху мен и Мария китари, фотоапарат и камера, отделно тя е върху мен. Докато сме на равно, се придържаме към прогресив репертоара на Savage Animal, но скоро вдъхновението застига нашите творци и довежда до създаването на блус откровението "Цигани на пътя", което, доколкото зависи от мен и чара ми, е задължително да бъде изпълнено във Вила Вилекула. Текстът на песента със способите на метафоричния изказ изразява пътешествието на младите волни души, временно прекъснато от локвата на пътя, която беше цяло блато и едва не повали устрема ни към гора и свобода. В крайна сметка, филмовият материал разкрива хитроумното ни спасение и остава единствено изводът "Лявото не ни носи добър късмет, никога повече ези-тура.". Надясно, надясно, надясно, полянка, следваща полянка, тръни, трева, храна, музика, докато си припомняме как се скача на въже и на ластик, култова игра от момичешкото детство, която биде опорочена от мнението на Калата. А се научихме и на шикалки, аха, но това са подробности, далеч по-безинтересни за страничния читател, отколкото за нас самите, така че ги спестявам и очаквам да получа снимките и клиповете. Бас държа, че ще се обади. : D

В Бургас всичко е както винаги и наистина не ми се прибира, но ще се преживее някак. Понеже да се мотаеш нагоре-надолу с полу- и непознати, сред които просветва някой, на когото наистина можеш да вярваш винаги, е прекрасно и освобождаващо. Но тук са всичките ми основи, 4 на Альошата, седем на телефоните тази вечер, да купиш хляб като се прибираш и благословията на интернет, позволяваща ми да блаженствам с The Blues Brothers, докато все още си тананикам циигани на пътя, влязохме в гората, затънахме във локва, отново сме на пъътя, животът ни е порив от задачи.

Waiting for the hint of a spark

2009-04-04T01:39:00.003+03:00

In Catholic school, as vicious as Roman rule
I got my knuckles bruised
By a lady in black
And I held my tongue as she told me
"Son, fear is the heart of love"
So I never went back

Тръгвам утре. Не знам кога ще се прибера, не знам къде ще спя неделя вечерта, не знам с кого и дали, и защо въобще. Насън ме гони усещането, че скоро ще стане нещо, нещо голямо, за което не мога да предвидя дали ще е страховито хубаво или просто съсипващо, но на второто ще се дам с повече отчаяна борба, отколкото очаква. Далеч съм от дъното, да, но е достатъчно не както трябва и мога да бъде. Прекалено много четене и прекалено малко писане, разговори и нищо казано, прекалено много чужди животи и желания, а дори не знам какви са моите собствени. Никакъв Платон, никакви Аристотел, Августин и Бердяев, никаква Айн Ранд, взимам бележника със слънчогледите и ем пе три плейъра, чиято батерия я изкара два часа, я не, взимам зелената рокля и ще чакам Roses на живо. Остави ме да дишам, не ми казвай, че се държа като надрусана, не ми казвай, че съм се променила, не ми казвай, че е тъпо. Знам перфектно и ми е уютно така. И не, няма какво да ме спаси в следващите двеста километра, нито по обратния път, няма какво да ме спаси тук, но съм със себе си и имам материал за цяло умопомрачено пътешествие. Приятелите по пътя са бонус.

if you have to go don't say goodbye
if you have to go don't cry
if you have to go i'll get by
someday i'll follow you and see you on the other side
някой ден ще кажа на всеки всичко, което трябва да кажа, но сега ще мълча и ще се движа, ако искаш да чуеш, погледни ме

поглеждаш ли понякога

2009-04-01T16:06:00.002+03:00

Преди около два часа започнах "Изворът", не, засега не ми е криво за архитектурата, началото е обещаващо с онова усещане "Искам, искам, ИСКАМ да видя какво ще стане", междувременно засега няма истини за живота, които да не съм докопала, но дано ги открия в следващите страници; от друга страна, не е задължително, понеже те са не в думите (има толкова много книги-компаси, а свързващата ги нишка е само една), а в момента, в който ги прочиташ, и вероятно съм открила най-важните вече в други книги, чиито оранжеви корици ми се усмихват от бюрото, чиито сини пишещи машини са по кашоните и предадени на не знам вече кого, и кориците им изскачат, докато изучаваме френските декаденти. Но засега откритите ми нишки в Изворът са точните вибрации и се усмихвам, докато упорито прехвърлям страница след страница, защото просто трябва да видя нататък.

А най-забавното е, че докато се опиянявах от тежестта й в ръцете и главата ми, в стаята влезе брат ми. Брат ми, който учи упорито по математика и който иска да стане инженер. Брат ми, чиято стая е затрупана от сборници, тетрадки и формули, който има по най-малко два часа математика всеки ден, без да броим частните уроци и ако все пак се бях задържала на идеята за архитектура, щяхме да учим заедно. Влезе, за да ме попита защо някаква линейна функция е непрекъсната. Начертах му графиката и обясних. Той ме изгледа недоумяващо и попита защо това изглежда така. Обясних пак и докато говорех, ме посрещна един толкова стъклено затъпял поглед, че се стреснах. А след две-три изречения стана ясно, че "че на мен за кво ми е да знам кво е графиката на функция? аз ги решавам уравненията, не ми трябва да го знам т'ва". Как ги решаваш, когато не разбираш какво и защо пишеш? Как намираш граници на функции, когато не можеш да си представиш как изглеждат? Как смяташ производни, когато не знаеш какво са те и нямаш идея каква е връзката между хикс, игрек и точката, чиито координати са? "бе не ми трябват тия глупости, аз нали ги смятам работите, ей ся ще ги наглася". О, да.

"Поглеждаш ли понякога хората по улицата? Не те ли е страх от тях? Мен ме е страх."

Such a nice time

2009-03-30T23:51:00.005+03:00

And why'd you say
It's just another day, nothing in my way
I don't wanna go, I don't wanna stay
So there's nothing left to say
For a lonely soul, you're having such a nice time
(...another day, nothing in my way, I..)
For a lonely soul, you're having such a nice time
(...don't wanna go, I don't wanna stay. just..)
For a lonely soul, it seems to me that you're having such a nice time
(... another day, nothing in my way; Don't know what you lie for...)
You're having such a nice time
(...anyway)

Keane стават все по-прекрасни с всяка следваща песен, аха, сега вторият албум, Under The Iron Sea, чиято обложка напомня старите ми книжки с приказки на село. ( : Красота. А те са симпатяги, към които допреди няколко месеца не бих посегнала, но явно проявявам неочакван афинитет към британски инди банди. Какво предлагат ли? Леко звучене, страшни текстове, засега и в двата албума, които съм слушала, присъства цялостно преоблаващо настроение, което винаги ми прави добро настроение - хубаво е да знаеш, че има нещо свързващо в поредицата песни, вместо да са само изчеткани, полирани и продуцирани с цел печалба 3минутни неща. Далече са от класата на други групи, които съм споменавала тук, но за запълване на време и небрежна усмивка стават.

В абсолютен контраст с тях обаче, снощи Уикеда, Crowfish и Нокаут изкъртиха. ( : Всичко започна далеч преди да засвирят те, с минаващ наблизо човек с къдрав гребен и подметнато "Как е", на което разсеяно отговорих "Бива", преди да се сетя, че тая усмивка съм я виждала някъде, да се обърна и да се стъписам от откритието "Ама, да, това сте вие!". ( : После влизане вътре, никаква проверка за години, 'щото явно изглеждам зряла и респектираща, малък Джак, хора, напушен растафар, два часа закъснение и Crowfish, от които очаквах повече, но не бяха за изхвърляне, Нокаут, за които не можах да преценя прекалено насериозно ли се взимат или никак, но докато минат, вече бяхме примрели за Уикеда. А те, те са весели изморени симпатяги, раздават се, разсмиват и имаше викове, имаше танци-манци, стъкла по пода и неизвестен алкохол по мен, от който косата ми лепна цяла нощ, в един момент позната мелодия и you know, day destroys the night, night divides the day, try to run, try to hide, break on through to the other side, с ванката се споглеждаме и избухваме, довличам се до вкъщи в един и половина и един от онези телефонни разговори, гласът ми е паднал с половин октава и е по-женствен, да, бе, ясно и заспивам с много зор, а на другия ден съм усмихнат парцал. ( :

А, между другото - знаете ли кой е човекът, класиран на националния кръг по философия с най-високия резултат в Бургас? Ако не знаете, пускам жокер - онова момиче, което в крайна сметка ще захвърли Коментара върху Платоновия Пир за любовта на Марсилио Фичино в най-забутания ъгъл на стаята и ще иде във Велико Търново с Дзен и ша-ля-ля мотоциклет в мешката, тананикайки си The sky it was gold, it was rose, I was taking sips of it through my nose. : )

едит - о, и между другото - Tool. (Дельо е виновен тая вечер.) Заеби инди бритрок бандите, блуса и рока в гардероба, Тори може да се мотае наоколо, щото е дружка с Мейнард, аз умирам. Тия са далеч повече от музика.

There is no soap star holding your hand

2009-03-28T01:44:00.004+02:00

Is this what you meant? Is this what you dreamed of?
When you were making your plans shaking the dirt off?
Do you feel like you and I belong?
Just keep your eyes on the road and nothing can go wrong

You can do so much better than this
You can do so much better than this

В днешния плейлист Black Stone Cherry и Black Rebel Motorcycle Club, за които съм писала вече, вечерта се претопява в Leather, облакътена на прозореца до стария гоблен с макове и маргаритки. Тори в този клип е още с хлапашкото ексхибиционистко излъчване на малките земетръси и е права, толкова права. След това прескачам на рандъм песни, по една-две на изпълнител, които са ми пращали март и къдравото, защото май само те имат навика да ми пращат музика така, за разлика от моето "Не, не, ти просто ТРЯБВА да чуеш целия албум!" :Р и откривам едни полузабравени Keane и Band Of Horses в полузабравени мейли и вторите не впечатляват особено с Cease To Begin, но перфектната симетрия на първите ми идва перфектно, всяка дума си е на мястото, усещам лека липса на роук звученето и първичността, която ме привлича по принцип, но са идеални, идеални за сега. : ) Следват една от друга по-хубави, текстове, иронични и усмихващи, приятен вокал и всъщност слаба песен не мога да намеря, защото всяка пипа с върховете на пръстите точно където трябва, съвсем точно, гъделичка и усмихва, и е далеч по-предпочитана компания от другите алтернативи в момента.

Понякога е страшно, когато една песен те разчита по-добре от много живи същества, с които си говорила през деня, но не е изненадващо всъщност, защото хората се познават прекалено малко, говорят прекалено малко, настройват се на чужда честота прекалено малко, а понякога просто не успяват, дори да се опитват, понякога просто не искат да прочетат цялата книга, а се ограничават до заглавието и корицата и тогава идва първата дупка, първото изстиване, така че не ме пипай, моля те, не ме чети, не ме гледай, ако смяташ, че няма какво повече освен косата и тялото ми да видиш, подай ми кожата, щом се събличам в думи го правя заради себе си и отраженията ми в очите на те от моята кръвна група, но понякога пристига неистовото желание за пластове дрехи и три одеяла отгоре, не казвай лека нощ, няма смисъл от спомени с размит радио звук, а аз ще тичам пак, ще тичам, ще дишам, в отпечатъците на стъпки по пясъка ще се хили нещо неизживяно, но достатъчно ясно и без да се превръща в реалност, достатъчно излишно, отърсвам се като куче от вода, предвкусвам ваканцията на глътки чешмяна такава и не, наистина, ако се завържа, ако се съблека, ще бъде само след едно изкрещяно наум да и истински страх, но не преди, не преди, не докато ехидни гласчета ме рисуват като съчиняваща си пластмасов филм, а в крайна сметка връзките не се прекъсват, истинските връзки не, така че заспивам усмихната, докъде ще докарам не е ясно, но обещава да бъде забавно и понякога самотно.

Time won't save my soul

2009-03-26T23:24:00.003+02:00

Time won't save our souls
Time won't save our souls
Time won't save my soul, no

When everything is going down
Nothing seem to feel same
No one seem to know my name
No one seem to go my way
But who knows if I'll see you again?
But who knows if I'll see you again ?

Аз съм една гадна фетишистка, това съм аз. ( : Самият момент с осъзнаването, че притежавам на мои си изключително нелегални дискове толкова музика, от толкова стилове и изпълнители, албуми, дискографии, слушани милион пъти и чакащи все още да бъдат преценени, ми прокарва едно гъделичкащо чувство на върховен кеф в стомаха, допълвано приятна топлина и доволна широка усмивка. Да свалиш музиката, да я чуеш, да запишеш на диск, да надпишеш с черен маркер и да объркаш името, докато говориш с Лили и правите планове за лятото, да знаеш как имаш такова количество музика, част от която със съмнително качество, на една ръка разстояние, подредена, послушна и чакаща... Безценно. С книгите не е по-различно, обичам да ги гледам, разпилени, разхвърляни, по подове и первази на прозорци, на купчинки, Картареску до Алиенде, Ницше, сбутан под Ан Райс, Повелителят на мухите да се хили отгоре и да го веят източни и западни ветрове, пълната прашасала редичка на библиотеката с Кинг и Пратчет, Бийтълс до Шогун, Джак и Буковски ръка за ръка до сдаващата багажа нощна лампа, която пращи зловещо и примигва като свещ, обичам да ги разхвърлям и докосвам, да ги търся и почти никога да не отбелязвам до коя страница съм стигнала, защото си хабя листчетата в отбелязване на любими сцени, о, да.

А пролетната ваканция се задава, нямам търпение вече, омръзна ми от висенето по шест часа в онова ужасно място, задават се и съмнително вероятно за осъществяване планове. ( : Уикеда и Crowfish в неделя тук и вероятно ще се ходи, на Калиакра Рок Фест идват Мотли Крю, Blind Guardian и Scorpions, като последната новина ме докара до тих душевен оргазъм, 'щото на Скорпиънс имам да им връщам за оня луд дъжд преди три години в Стара Загора. xD. Друг е въпросът, че не се знае въобще ще успея ли да ида. Очертават се гоненици с Косе, Теди и Лили из България това лято, да, всичките сте на рожден ден на 20ти, и не, Лили, не е септември, юли е. ( : И ще се засечем пък! Не в скайп, на живо. Някога, преди да умреш в Англия или да разкрият вандалщините ти и да те осъдят.

Междувременно преоткривам красотата на Black Rebel Motorcycle Club и Воя им. Те са едни такива някакви лениви, отпуснати, с лек блусарски оттенък и все пак по новому звучащи, перфектни за затварящи се очи и мързел, примесен с екзистенциални размисли и сложни думички.

it's easy to fall in love
when you fall in love you know you're done
and there ain't no easy way
there ain't no easy way out

А днес не можах да видя пак философския шемет. Дано другата седмица и дано е шемет наистина. ( :

( :

2009-03-24T13:01:00.002+02:00

Пристигнаха ми, бе! На кака хубавиците ^^ Да, Хеликон отново прецакаха нещата и точно Буковски и "Питай прахта", които ми се четяха, ги няма, "Ева Луна" на Исабел също, както и "Елада Пиньо и времето", но за сметка на това снощи докъм 1 вечерта откривах колко е прекрасен батко ви Мирча Картареску. Браво на Стас, че ме светна. ( :

Maybe a Greyhound could be my way

2009-03-21T02:21:00.004+02:00

Well some say I'm lazy
And others say that's just me
Some say I'm crazy
I guess I'll always be
But it's been such a long time
Since I knew right from wrong
It's all the means to an end, I
I keep it movin' along

Когато бях малка (по-малка от сега), обожавах да смесвам Фанта и Кока-кола и да ги пия така. Тая вечер направих същото с хора, музика и спомени. ( : Чета си стария блог в ласт.фм, слушам Гънс, откривам се като своя по-малка сестра и хем съм една година назад, хем съм далеч по-друга Алекс. Остават десетина дни до първи април, десетина дни, докато станат две години от оня паметен шестчасов разговор и последвалите многочасови. Истински. ( : Толкова различно е сега... и все пак някъде дълбоко, вероятно само за мен (защото всичко е архивирано и сритано долу в килера), е същото. I know that you'd be here right now if I could have let you know somehow... На този първи април ще станат две години откакто се запознахме. Ще остават два дни до първия рожден ден на Лора, три, докато късно вечерта Румен си дойде и осем, докато Ванката тръгне обратно за Германия. Ще са минали два дни от Уикеда в Рокси клуб, ще остават 3 месеца до Мотли Крю и горе-долу половин година до Култур Шок. И 3 месеца и 3/4 докато стана на 18, което точно в момента въобще не ми се иска да става. Дните между 15 и 17, те ме прегръщат сега, те ми припомнят и чертаят светло лято занапред, показват посоката към пролет, в която ще се случат точно нещата, които съм се зарекла да не стават (всяка пролет е така), а аз ще съм пораснала.

Странно уютна е тази нощ. Сама съм, можех да съм много по-добра, но някак не се получава все още, можех да спя, но не спя, защото, защото ми е хубаво да съм будна и да си спомням дори най-лошите моменти, ударите с мокър парцал, поемането на дъх, бягането назад. Иво беше прав, когато каза, че знаеш, че всичко е свършило, когато изтриеш снимките и имейлите не напук или насила, а без лошо чувство, защото просто ти заемат място. И това включва всички видове връзки между хората. Много снимки съм изтрила. И на много все още се просълзявам. Но сега се усмихвам, усмихвам се на песните, на които бих се разплакала, на изтритите снимки и запазените писма. Телефонът е непипнат, няма да има неподходящи форми на комуникация, защото не винаги "трябваше ли" е по-добър въпрос от "ами ако?". Понякога няма "ами ако". Понякога знаеш "какво,ако" и го предотвратяваш. Понякога се молиш за щастието на хората и ги спасяваш от себе си. Или ги спасяваш, стига да можеш. Или се радваш, когато ги виждаш да ти се усмихват след като са се спасили. Но при всички случаи се молиш за щастието на хората, които обичаш или си обичала, молиш се на който Бог се сетиш и в крайна сметка всичко опира до just a little patience и подсвиркващия си Аксел.

А мен, мен ме чака утро с бяло кимоно и получаване на колет, за който нямам понятие откъде и от кого е, чакат ме Валюша и Стас, чакат ме Вилито, Сис, Ильо и Радиш, телефонни разговори и манджите на баба. Това в краткосрочен план, разбирай утре. В дългосрочен ме чакат хора, с които да се размотавам, хваната за ръка и усещаща пулс, аромат, допир и смях, чака ме горещо и въпреки всичко усмихната Алекс в огледалото, а някъде навън ме чака и а риъл роукенрола, някой, който да си играе с върховете на пръстите ми, да ме обича в черно и да ме вдъхновява, да го преследвам, with a tongue like a razor, a sweet switchblade knife, чакат ме всичките ми летни любови, ужасна умора и със сигурност прекалено много красота.

cause any old time at all sounds good to me
dream away, everything's alright
i hope it sounds good to you
sure sounds good to me

I'm dying in the classroom

2009-03-18T00:10:00.002+02:00

'Cause there's something in me you can't learn in school
They teach it on the street, it's the only rule
It's the edge

The edge, I'm dying in the classroom
Tell me why should I dance to your tune
Keep your plans for my security
Because there's only one thing taking care of me

Всъщност единственото дразнещо в ласт.фм е, че статистиките предполагат, че след като съм циклила няколко нощи на Toad The Wet Sprocket, те вече са едни от любимите ми групи, и че отношението ми към даден изпълнител трябва да се базира на броя слушания. Я у лево. ( : Но пък плюсовете на тая мрежа са много повече от минусите и ще продължа да я използвам, понеже музиката трябва да бъде разпространявана, споделяна и откривана, а с ласт това е значително по-лесно.

А наоколо има зверски много музика и на мен зверски ми се пише за нея. Докато не седна пред бялото поле и не забравя какво съм имала да кажа. Така е и с разказите, впрочем... Вдъхновението винаги идва, докато слушам за около 87432 път колко е велик Ницше. Друг е въпросът, че предпочитам на истини за живота да ме учи някой непукист с основна история "бях на тъпа работа, спах, ебах, пих, уволниха ме, отидох на друго място, намерих си друга тъпа работа, спах, ебах, пих, уволниха ме" (от вчера чета Factotum, хъ) вместо досадник, израснал, отгледан от строго набожни майка и сестри и заразил се със сифилис по време на първия си сексуален контакт с проститутка. Някак си по-успял в екзистенцията ми се струва първия...

Само че това няма как да го обясня. Освен музика, има и реалност, което не е хубаво, защото тя (особено училищната) притиска и се опитва да смаже. Униформи, часове, които са пропилени такива от живота ми, празни разговори, празно стоене в полупълната стая. Понякога наистина умирам там. Една година още, след това дали ще е по-различно? Съмнява ме. Но остават моментите, в които се хиля, сещайки се за текстовете на Monster Magnet (ride your little pony till you're soaking wet, scream at God and call him a liar) докато обсъждаме Бог като наказващ в поезията на Яворов, остава възможността в час по философия да нахвърлям идеи и да правя връзки с Дзен и така-нататък-мотоциклет, докато изглеждам сериозно обмисляща идеите на Кант за дълга. Което е забавно, преди да се стигне до момента с "А тя отново беше заета да говори за някакви нейни неща с приятелките си", изречено с най-мазния възможен тон от учителка, с която не се понасяме взаимно, и докато аз си признавам, че имам точно личен проблем с нея, а не с предмета й, тя неумело го маскира като хейт към математиката, с която е решила, че имам нещо общо. Мда.

Но в такива случаи се притичат на помощ Annihilator, които чух за пръв път преди около половин час, а съм убедена, че съм ги чувала и преди; вероятно така става с "нашите" групи, с рокенроладжийското грууви настроение.

Dream away, don't wait for the night
'Cause any old time at all sounds good to me
Dream away, everything's all right
I hope it sounds good to you, sounds good to me
Sounds good to me

Made the memories last

2009-03-15T20:02:00.004+02:00

‘Cause giving into old temptation
Is like that common twitch
Oh the silly stupid realisation
The more you scratch the more you itch

Why am I fighting, what’s it for
Must let my mask drop to the floor
My scars I shouldn’t hide from the people who are on my side
Rolling up my sleeves to fight against
All the things I locked up and all the things I fenced
But it’s time to let it out so we can build a brand new castle

Защото винаги спонтанните и изненадващи неща се получават най-истински, най-искрени и най-дълбоки, стига да ги правиш с точен човек. А старите приятелства получават нов чар и отблясъци, когато осъзнаеш, че току-що си преживял първия истински разговор с въпросния човек. И спазването на хронологията губи всякакъв смисъл в сюрреалистичните часове между 1 и 7, когато светът виси с главата надолу, когато какво? Нищо. Всичко е наред.

Всичко е наред, когато минутите на тия часове се точат бавно и изящно като паяжинни нишки. Всичко е наред, когато има одеяла на пода, наркоманска музика, плейлист с балади, прозорци, чиито стъкла се изпотяват жестоко, духалка, която ту се включва, ту изключва, много възглавници и думи, думи, думи. Има реално докосване и разговори, поглед, аромат и звук, които онлайн са невъзможни за получаване. Long nights that allow me to feel I'm falling safely to the ground и падаш, падаш точно на мястото си. Защото, да, тези нощи, безсънните, когато нещо те драска с нокти отвътре, когато си прехапваш устните и си спомняш всички минали грешки и случки, които са те насочили към нов начин на мислене, са поносими с усмивка, когато не си сам. Тогава натегнатата им атмосфера се претопява в оранжев уют и думи, разговори, споделяния, щастието е просто начин на живот, нали, и тази вечер ще топли студеното на север по-нататък, и е правилна, правилна, правилна, защото (чакай да пусна друга песен), правилна е, защото има ябълки и стари писма, снимки, на които не си приличам, кимоната за гладене лежат отстрани на леглото, правилна е, защото имаше Марч Морнинг, когато е рано за Джулай и небе като разредена водна боя над отсрещния блок, в шест сутринта малко хора стават и още по-малко си лягат, два часа, които са безпаметен унес, експерименти с кафе и нещо-което-прилича-на-суха-сметана, но каквото и да е, успява да ме задържи на крака през останалата част от деня, която се губи в неадекватно държание, куклени театри, тренировки, книги, Яворов и пожелания за рожден ден, да, толкова е хубаво да си на осемнайсет, како! :Р и в крайна сметка моментът с обичането е най-важен.

Правилна е, защото откриваш истински хората точно в такива ситуации, далеч от смеха на компаниите и приказването един през друг. Правилна е, защото ще топли много дълго след. Правилна, защото една такава вечер с един такъв човек е всъщност отражение на всичко, което искам да кажа, изживея, издишам с всички, които понякога болезнено ми липсват и на които пращам най-уморената си усмивка. Обичам. Обичам вселенски. ( :

Welcome to the scene of the crime

2009-03-13T12:26:00.002+02:00

So come right in
Cuz everybody sins
Welcome to the scene of the crime
You want it, believe it, you got it if you need it
The devil is a friend of mine

Well if you think it's crazy, you ain't seen a thing
Just wait untill we're goin down in flames

Тези дни много музика. Много музика. Бях зациклила в следния ритъм: сутрин - Monster Magnet, вечер - The Smashing Pumpkins, докато не дойде новината, че Мотли Крю идват в Каварна и ме стимулира да им обърна вниманието, което отдавна се канех да им отделя. 'Щото, както всички знаем, думите "глем", "хард" и "рок" в едно изречение са достатъчни на наша Алекс да й светнат очичките и да й се разтреперят коленцата. ( : И ми се приписа за музика - накратко, докато закъснявам за математиката.

По ред на споменаването - Monster Magnet. Албумите God Says No и Monolithic Baby! задължителни, защото са стоунър, щото са рокенрол неебателни, хейтват plastic souls и нашибват космически горива венозно. За проба - Monolithic Baby! и Unbroken. И щото обложките им са диви. ( :

The Smashing Pumpkins. Гласът на Били може да е труден за възприемане отначало, да привиква асоциации с котки, на които им причиняват лоши работи и изпълненията на живо на Crestfallen (която е брилятна), да ме потрисат, обаче след като веднъж свикнеш, откриваш болезнен чар. И няма по-добри съмишленици от тях за дълги, унили, тъмносиви вечери, за алтернативни погледи над обожанието, за усмивка, скрита зад тъмни, плашещи и неимоверно уютни текстове. Музика, която те стряска и те кара да се чувстваш правилно. Албумите - Adore и Mellon Collie and The Infinite Sadness. Марти беше казал, че и машините са добри, което ще бъде проверено скоро. ( :

Мотли Крю. Тук няма какво толкова да описвам, имайки предвид, че от вчера насам въртя като идиот само последния албум - Saints Of Los Angeles. Който беше достатъчен да ме препоти, да ме срита и да ми припомни какво обичам в тоя тип рок. ( : Кликайте на линка горе, слушайте, мятайте коси и с малко късмет ще правим същото в Каварна лятото.

To make the best of things

2009-03-11T23:27:00.005+02:00

Just like the rain when you cried
Washed all the stains of false pride
You'll learn to make the best of things

Have a little more of not enough
More of what is less but isn't love
Little of the same you're dreaming of
That's enough, that's enough

И пак ми се пишеше тая вечер, и пак ме болят очите, и пак ще легна рано, и утре ще се събудя с 5 неща за свършване, обмисляне и пренастройка, и планове, и както казах днес на Теда, докато преценяхме прилича ли един съученик на пича от "Здрач" или не прилича, "Писна ми, ще ги изтрепя всички утре, искам просто една седмица другаде". Не че Бургас не е прекрасен, не че няма още толкова приказки, които да открия из уличките и обичам да се мотая из него, дори когато съм без музика, а напоследък (и по принуда) особено така. Но ми идва в повече, понякога просто ми идва в повече. Прекалено много изсмукващи безполезни неща. Прекалено много хора, които не знаят как да са щастливи. Прекалено много хора, на които да кимнеш и да размениш няколко случайни думи. Прекалено много вдълбани в собствената си важност същества. Прекалено малко време да бъдеш истински в обществата, които не те притискат да играеш ролята, в която са те набутали преди години. Не се заблуждавам, че съществува прекрасен нов свят, където да не е така. Но тук, тук познавам и знам повече неща, отколкото искам, а ignorance is bliss.
So don't, don't mess my hair if all you do is fake it, don't, don't, don't say you care, cause I could never shake it, don't mess with me. Поемам си дъх, няма в какво да скоча с главата надолу и това е перфектно, понеже ми осигурява възможността да плувам спокойно по гръб и в крайна сметка да се измъкна елегатно и да свърша само нещата, които наистина искам. И точно в такива случаи пристигат мейли, които разсмиват и убеждават, че може - че може всичко, стига не се взимаш прекалено насериозно и да знаеш колко е важно да гледаш в очите. А обичта не се дели на видове. Пристигат смси, които спасяват души. Появяват се ония случайни познати, за които за нищо на света не би се сетил, но те усмихват. (Стас, едно време, когато ти беше такъв, на една спирка, която сигурно не помниш, ми спаси вечерта (: )
И когато се прибереш, прекалено изпълнена с емоции и планове "Сега ще седна да уча, защото утре банята, косата, дом-музея, философията, контролната, другата контролна и няма да имам време сутринта", пристига един синеок мъник, бие с длани по вратата, гледа те отдолу нагоре с огромни очи, изчаква те да се преоблечеш, протяга ръчички, сгушва се в тебе, целува и не ти дава дори шанс да правиш онези безполезни неща, вместо да прекараш три часа с него.

And leave it up to faith to go by its own will ( :

I guess

2009-03-09T00:39:00.002+02:00

Was it something I said or something I did
Did my words not come out right
Thought I tried not to hurt you, though I tried
But I guess that's why they say...

I know that you'd be here right now if I could have let you know somehow, I guess

Вечер, тъмно и се влача бавно към къщи, свалям грим, дрехи, прах, наоколо се свличат хора и отношения и всичко е толкова, толкова тъжно. В тези безсънни нощи след дни, които вървят умерено зле, хората не разбират, но какво пък, когато нещо те боде да стоиш буден и да осъзнаваш всичкото "боли" в света има сковаващо очарование и ужас, и страх. И определено няма смислен словоред, но и това не е важно, при положение, че няма и мисли, освен тези, бавно оцветяващи мозъка в индигово и с ехо от пищене. Има и нужда от реално същество наоколо със същата честота на живот, което да запази допира с истинския свят, иначе, иначе не се знае докъде ще стигнем. Желание да изтичам до която ще да е врата и да позвъня и окови на краката. И стари балади има, а тази все още пази вкуса си, макар да се е променила невероятно, помня я като част от най-хубавото ми време, дава утехата, че преди двайсетина години някой би могъл да дойде, стига да го известя.
Утре идва ново утре и начало на седмица, започна с объркване и липси; как ли ще завърши?

Let's delay our misery

2009-03-04T23:44:00.003+02:00

So take this wine and drink with me
let's delay our misery

Save tonight
and fight the break of dawn
Come tomorrow
tomorrow I'll be gone

Косето разказа всичко вече, а на мен още ми е прекалено щастливо, объркано, нереално, затова ще ви благодаря само, DMCта, копчета и баби и дядовци, полтъргайсте и къдрав, че ми прочете мисълта и ме посрещна, долното са записките от тетрадката със слънчогледите, едното на пристигане, другото на тръгване, а аз, аз млъквам и не забравям, и няма да си тръгна, няма. Бих казала 'никога', но то урочасва нещата. *кръстосва пръсти*

So we will try not to cry, а аз след час ще се изсипя от влака, ще се изсипя като дъжд и ще намокря ръцете ви, ръцете ви ще намокря с кръв, сълзи, пот и миризма на влак.

Всъщност сега е отчаян опит да запазя в почерк последния час преди да те видя, Косе, да те видя пак, Ради, да се съберем по КОП-овски, кога тоя клуб стана толкова важен, кога заедно открихме толкова истини и оплетохме пръсти, така че да не ги пуснем? Искам на гарата, много, много неща искам, изпокрити в песни, поглед към релсите и въздъх, искам прекалено много, но получавам достатъчно от всичко, така че остават 40 минути, по-бързо, по-бързо, а сега, сега си мисля а отношенията между хората и глупавите етикети, които си залепяме, приятел, гадже, познати, най-добрата ми приятелка, стига глупости. Съществуват само хора, които обичаш, а любовта винаги е една и съща - дори когато е инспирирана от див смях, а на другия ден я забравиш, дори когато я скриваш и се надяваш да я задушиш с месеци, когато я отхвърляш, дали е "просто приятелска" или "нещо повече" няма значение, защото знаем, че има приятелства, които размиват границата на словесното и не толкова общуване, които нямат времеви и морални ограничения, защото ако ограничиш най-хубавото, какво ти остава? Има приятелства, които са много повече от "една приятелка", "съучениката ми от години насам", "познат от уъркшопа", "приятел на приятелка". Има приятелства, които са много повече от връзка. И любовта в тях е една и съща, нелогична и неприемлива, когато е изкрещяна, хаотична като почерка ми на линията, i'm not listening when you say goodbye, заеби етикетите и отношенията, защото колкото повече мислиш за чувствата си, толкова повече им лепиш етикети, а това проваля всичко, те са за да се изпитват, а предназначението им е да правиш неща, които те прави щастлив и гол, нека другите ме видят и дано разберат. Искам да се разгърна до камерите на сърцето, виж ме, погледни ме, пресегни се и ми спри дишането, след като си успял да го направиш остави ме да се сгърча в екстаз - удоволствието, болката и любовта са тясно свързани в моя свят понякога, как ми се иска всички, които съм обичала в даден момент, да го разберат, i'm not listening, защото щом се обичаме, все някога ще ви получа пак, независимо под каква форма, защото и формата не е важна, стига да усещам пръсти около своите. Окей, нека е желание за общуване и лоялност, морал и здрав разум, глупости, някога на никого няма да съм длъжна и ще мога да умра по най-сладкия и самотен начин, но сега, сега ме чакайте по гарите, и в 7 на Альошата ме чакайте, в рока и течащите химикали, по тетрадки и спирки, тука съм през повечето време, чакам, треперя във въздуха, поискай всичко, само не ми лепвай етикет, не съм приятелка/ гадже/ позната, аз е тук сега просто и искам да сме заедно в точно конкретната секунда на бодене под лъжичката и преди да скоча от стъпалото, не ми вярвай, утре ще е толкова по-различно, но днес, днес обичам и просто ме виж наистина, не се стряскай, само мъничко е заразно, ако имаш точния бацил.

- Ходят ти на косата.
- Ходят й на лайфстайла!
Това беше едно от най-хубавите и малкото неща, които не изкристализираха просто в красив розово-червен спомен от тези два дни, а останаха парещи и запомнени. А те ме изпратиха на гарата със скъсани билети, Катюша и както никога усещане за нереалност. Нося подаръци за полтъргайст, билети, шестдесетарски очила и сякаш всичко си идва на мястото, чувствам, че ми остава само още една среща с още един човек в този град отново, за да затворя кръга на всичките си недовършени, но само го чувствам и мълча, защото понякога хората не разбират и е по-добре да ги оставиш на мира. Понякога е по-добре да мълчиш и да запазиш за себе си всички напиращи пищящи да бъдат чути неща, но го правя все по-рядко, полезно е за избирането на час за прибиране. А хубавото на тия спринтове между градовете е, че виждаш само най-хубавото от тях.

The world is such a wonderful place
The world is such a wonderful ...

with butterfly wings

2009-03-01T16:50:00.002+02:00

Even though I know
I suppose I'll show
All my cool and cold
Like old Job.

Despite all my rage
I am still just a rat in a cage
Despite all my rage
I am still just a rat in a cage

Then someone will say
What is lost can never be saved
Despite all my rage
I am still just a rat in a cage

А аз знам перфектно какво ще стане.
* ще изляза да си търся думите навън сега, макар че съм безнадеждно закъсняла
* няма да ги намеря, ще се прибера и ще ме чакат на екрана, странно е колко е трудно вече да пиша на ръка
* SP ще са все по- с всяка следваща песен, текст, да, да, да, не спирай! защото те са, докато съм извратени, болни, искрени, зловещи, жалки, прекрасни.
* тя ще чете историите и ще ги подгони
* философката няма да има никакво отношение към по-нататъшното
* обувките за степ ще приказват
* и ще обичат дъжд, със сигурност
* евентуално ще има стара фрегата и пиене на изветряло вино, а дори не знам съществува ли такова
* и няма да забравям, че историите не се крият навън, а трябва само малко усилие, за да ги измъкна ритащи и пищящи;
* очите ще ме болят, няма да доспя, няма да изгледам филма, съжалявам, но трябва
* ще пиша във влака отчаяно и нечетливо; после ще се откажа, ще гледам слънцето и ще почуквам с нокти по уплътнението на прозореца
* и ще съм доволна, защото си спомням как да ги ловя

She's living, she's golden

2009-03-01T00:04:00.003+02:00

The sky it was gold, it was rose
I was taking sips of it through my nose
And I wish I could get back there
Some place back there
Smiling in the pictures you would take

I believe in the sand beneath my toes
The beach gives a feeling
An earthy feeling
I believe in the faith that grows
And the four right chords can make me cry

Две избрани части от целия прекрасен текст на прекрасната песен от приличния филм с отвратителния Аштън Къчър xD

А днес, днес добрите новини се сипят като сняг на 14ти февруари, започвам още от сутринта, когато се събуждам с изумлението, че съм се наспала за пръв път от 3 седмици, прескачат с обаждане от Косето, когото пресякох през думата, но цял ден ме държи тръпчивото усещане под лъжичката, че ще те видя, ще те видя, мой малки скитнико, и ще мога да те напрегръщам, наразроша, нацелувам и наобичам наистина, защото, колкото и да са велики комуникациите, които ни запознаха, има нещо недозапълнено в това да обичаш букви и евентуално глас, не че не е истинско, но те тресе желанието да получиш всичкото. Знаем. ( : И ще те видя, ще те видя! Ще ме чакате на гарата, на тая гара, ех, където имам все хубави спомени, където никога не съм се разделяла с лошо, на тая гара, за която малко ли съм писала, малко ли прегръдки, целувки, обещания и сълзи, Стара Загора е побрала сигурно половината емоции в живота ми, и то хубавата половина, но сега млъквам, да, за да не урочасам всичко последния ден, тихо.

Гонят ме после хубави, хубави тренировки, усмихната Лора навсякъде, изненадата, че Валя, Валюша си е тука и 7 на телефоните, разбира се, но преди това международна поща, въпросът "Абе или Румен ме ебава много жестоко, или ти си си в България?" и познайте кой отговор; къдрав Ванка, със сигурност ще те получа в следващия месец, дори и да не се обадиш, защото аз ще се обадя; пиано-бар, Сис, Ильо, Радиш и Вилито по телефона, да, сервитьорът не беше прекалено отвратителен днес, наприказвахме се и беше хубаво, такова уютно, макар че всеки има своето намръщ, всеки има и своето усмив, после телефоните, Валя, Стас и Мишо, който се оказа пич в крайна сметка. Вила, не съм сигурна дали Румен отвърна на моето "Здрасти" с "Великолепно" или "Великолепна", Валя убедена, че е второто, защото съм. И спор със Стас, който каквото ще да казва - повторните събирания никога нищо хубаво не носят, освен ако не си извратен душевен мазохист; не, определено. А после, най-хубавият десерт беше за накрая, когато си устроихме една споделяща момичешка вечер с люлки и чай, ех, Валя, Валя ( : тихо, нали, а преди няколко години какво беше и да, това е най-доброто, което можеш да направиш, и знаеш ли как се радвам, че, да, а ние май си разказахме всичките филми, досега не се е случвало, защото кога да се заговорим толкова дълго сами, но беше прекрасно, да, а утре в 16.30 на телефоните с мартенички.

п.с. Току-що видях, че това е първата публикация за март. Честита да е, идва, идва пролетното, топлото, слънчевото и маратонките, и вятъра, който ми разваля косата, докато отварям вратата още и оттук нататък може само да става по-хубаво. ( :

Try, try, try just a little bit harder

2009-02-25T22:39:00.003+02:00

Try, try, try just a little bit harder
So I can love, love, love him, I tell myself
'Cause I'm gonna try, oh yeah, just a little bit harder
So I won't lose, lose, lose him to nobody else, yeah.
Hey, I don't care how long it's gonna take ya
But if it's a dream I don't want No I don't really want it
Yeah if it's a dream I don't want nobody to wake me

О, да. Да.
Изкуството трябва да може да спасява, знаете ли? Историите някога ще се излеят, ще ги изплюя, напиша, препиша, нарисувам и всичко е наред.
Трябва и ще. (:

А ние всички имаме нужда от спасение. Всички ние се мотаем наоколо, влачещи като лепнати дъвки за косата собствените си истории. Всички се въртим изключително около себе си, отвреме-навреме отразяваме близките си и пречупваме техните лъчи на историята през своя фокус, плачем, смеем се, подкрепяме се, заемаме с нещо, растем, смаляваме се и започваме наново. Въпреки че цялата тая история с 'новото начало' е една голяма уютна самозаблуда. Няма ново начало, има нова посока и натрупване на стари истории в склада. А историите наистина спасяват, стига да умееш да ги използваш. Защото когато събереш повечко малко по малко започваш да осъзнаваш, че се повтарят, болезнено се повтарят, като любима намразена песен на рипийт и това е в реда на нещата всъщност. Но е някак тъжно, че всяка милиони пъти повторена история се преживява винаги като първа, единствена и безкрайна и то по един никак неединствен и краен начин. Защото, нали, това да ги мъкнеш с месеци и години, и да не можеш да ги отрежеш, както режеш коса... не е красиво. Мухлясващо е. Затова пък моят следобед е несравнимо по-качествен, когато е изпълнен с Джанис, Тори, Саймън и Гарфънкъл и Доорс, когато лежа по корем на леглото, размятам си краката и дочитам Майстора и Маргарита и след това с Марто (нашия черен господар, да) дадем дефиниция на времето, докато аз пропадам с неговата Каменица в ръка, а дъвчащите бонбони още са ми в якето. Ех, да, всичко винаги е наред накрая, не сте ли забелязали?

So have a seat while I take to the sky ( :

Kiss me out of desire

2009-02-24T00:30:00.003+02:00

Kiss me, please kiss me
But kiss me out of desire, babe, and not consolation
You know it makes me so angry 'cause i know that in time
I'll only make you cry, this is our last goodbye

Did you say 'no, this can't happen to me,'
And did you rush to the phone to call
Was there a voice unkind in the back of your mind
Saying maybe you didn't know him at all
You didn't know him at all, oh, you didn't know

Тъмно, късно, нов темплейт, сравнително нова музика, старо главоболие.

Странно е как се извъртат нещата, започнах деня с Good Fortune, превъртях албум-два на SP, а сега би трябвало да спя, защото нали утре ставам рано като добро прилежно дете и ще спя в даскало, вместо в леглото си. Вместо това разцъквам в търсене на нови балади (както казах по-рано днес - "Искам класически хард-рок балади. Лошото е, че ги знам наизуст и са ми писнали.") и завършвам с Джеф, който е топъл, и нежен, и матов, и мисля, че ако Джим Морисън не беше толкова лошо откачен, щеше да прилича на него.

А и си мисля за милионите неща, за които си мислех тези дни. Примерно как в събота вечерта се прибрах след един, уморена, натежала от нови преживявания и стари спомени. Мисля за човека, който трябваше да е там, но не беше, за този, който не си вдигна телефона, за този, за когото мислих на сутринта, когато се събудих с усещането, че няколко тухли са ми са се стоварили върху гърдите. Мисля си как в тоя град с прави улици и прекрасни таксита всяка стъпка е спомен за нещо и колко е странно да вървя из него сама, дори когато съм обградена с хора. Мисля си как всеки завой има отблясък на думите, казани, докато съм била там. И колко ме беше страх да сляза сама на гарата, а в същото време една огромна редица аптекарски шишета не ме остави непосрещната. ( : И за мотаенето там, за хотела, за шкембе-чорбата и таратора на другата сутрин. Мисля си колко беше хубаво да седя на пода, да гледам снега, защото, разбира се, валя, да си приказвам отвеяно с другите загубени души в стаята, а в същото време мислите на всеки от нас да са на майната си. Да, да и колко е хубаво да те изпращат по гари и да откриваш зашеметяващи съвпадения. И какъв смях е с две девойки, с които прекарвам половината си ден, и колко е трудно да излезеш от социалната роля, в която те е навряло малкото ти общество, и разни такива неща, които сега ми идват наум, но са твърде много и всяко заслужава отделно обмисляне, така че ще ги запиша в новия тефтер със слънчогледи, който си купих днес и по-нататък може би...

Ех, да, уча се, уча се все още
и е трудно, прекалено трудно понякога
а свързаният текст не е задължителен през цялото време, нали? защото щеше да е страшно скучно
иска ми се да вярвам, че ще се получи
и то ще
стига да го направя
стига да се науча
кога да мълча, кога да говоря, кога да пиша
и да се надяваме, че няма да изхабя много чернови
колкото повече, толкова по-самотно е, а и
тези засега бяха достатъчни; прощавайте

There are roads left in both of our shoes

2009-02-20T00:24:00.004+02:00

И както казваше майката на Стефчо Краля "Това не засяга никого."

но щом спрях да си чупя ноктите, значи мога всичко. (: а това за ноктите не го направих съвсем сама, така че благодаря.

Redefine happiness

2009-02-08T23:42:00.004+02:00

Valentine is done
Here but now they're gone
Romeo and Juliet
Are together in eternity...
(Romeo and Juliet)

40,000 men and women everyday... Like Romeo and Juliet
40,000 men and women everyday... Redefine happiness
Another 40,000 coming everyday...We can be like they are

Come on baby... Don't fear the reaper
Baby take my hand... Don't fear the reaper
We'll be able to fly... Don't fear the reaper
Baby I'm your man...

Не, не, не, няма да пиша за съботата. Снимките говорят красноречиво, валящите уговорки за по-нататък също, телефоните, скайповете и фейсбуците, и ние просто ТРЯБВА да се радваме. И да стискаме палци, и да маршируваме гордо към Ески Заара.
Замислих се, че днес цял ден се мотая неадекватно насам-натам и не мога да си събера мислите и енергията, заета съм да се радвам на остатъчния вкус от портокаловия сок във Вила Вилекула и небрежното "Ми отивай, бе, някога да съм те спирал". Но все пак успях да се замисля кога бих могла да разкажа такива дни по-добре - дали когато ги изливам без запетайки в момента, в който докопам лист/клавиатура или когато ги отцедя бавно от себе си, махна пясъка от косата и краката спрат да ме болят. Защото, нали, когато погледнеш след много, много време, нещата винаги са загубили малко цвят, макар да пазят мириса, и успяваш да ги подредиш, да си спомниш кое след кое и защо следва и да си кажеш "Ебаси, как съм ги правила тия дивотии ?!". От което пък всичко губи магията, която е притежавало, докато си вършил дивотиите и си бил убеден, че вселената те подкрепя, защото това е единственото правилно нещо за в момента. Мда.
Непонятно ми е защо се разфилософствах, когато точно това е адски непотребно и има само няколко неща, които ми трябват сега
ние просто ТРЯБВА да се съберем пак
нов албум на POTF
(щях да пиша лист и химикал, но си дадох сметка, че дори и да не ги пиша, всичките ми истории се напластяват буквално физически някъде из тялото ми; някой ден, някой ден може би ще ги излея, но толкова свикнах да ги трупам така, в болящи части, синини, заплетена коса, болящи очи и спомени за докосвания, че ме е страх да не се изпразня съвършено, ако ги пусна на свобода, думите могат да правят каквото си искат и толкова често са грешни)
и най-важното - целувки не само за лека нощ, не само през терасата, да ги давам, да ги получавам, да се мотаем из града по топлото сега, макар че за половин час го обикаляш целия, да го нарисуваме магически и да има захарнопамуков сняг през април. (но февруари и март също не са за изхвърляне)

And it's alright

2009-02-06T23:56:00.004+02:00

Nothing much
Is all I know
Not too fast
Not too slow
And it's alright
Soft as a feather
And just a touch away

И всичко е наред, да, всичко е наред. Всички са се побъркали, тия няколко седмици стават все по-странни и по-странни, пътски, нелогични, досадни, къдрави, срещащи се, усмихващи, обичащи, плачещи, объркани, прекрасно е.
Днес лудница вкъщи и в даскало, закъснявам и забравям през коя спирка минава автобуса, забравям формулата за дискриминанта, сигурно и краката съм си бъркала по някое време, добре, че са само два, после търчане уж до тоалетната, а всъщност до първия етаж, сървайвъре, чефо, колко си пораснал, трябва да се връщам, значи дотогава, смях и все пак ТГ е по в центъра от "Ромен Ролан", домъчнява ми за Стара Загора, толкова е хубав тоя град, зелен, рошав, със слънчеви зайчета и слънчеви хора, може би ще ида пак някой ден, може би и най-вероятно. Профучавам през тренировката, баба и няколко листа от "Сатори в Париж", която е много различна, но ми дава глътка Джак и ми припомня нещото, което обсъждахме с Анто в рейса вечерта и в магазина до нас, с лимонадата и вафлите, което доизмислих, вечеряйки с останалото и говореща с Ради, и търсеща точната песен за тая вечер.
Че е хубаво хубаво да видиш хора с които се сработвате от първото здрасти без нищо без много дълбокомислени разговори ей така инстинктивно и после да сякаш това първо сработване е обещание за вечно приятелство през морета и планини дори и никога повече да не се видите и чуете дори след това да спрете всякаква връзка и в тия моменти когато наоколо има хора хора които познаваш и не познаваш и разговори и цигарен дим и поръчки и всеки разказва някаква история със стаската уточняваме какво е хумус и аз съм потресена жената идва за трети път да ни вземе поръчката не съм пък нърд! и на анто краката заминаха трябва да тръгвам някой да ме изпрати до спирката? късмет утре стискам палци до един часа в пе-ме-ге не спокойно нека идем до другата спирка няма да закъснея добре се ориентираш из бургас вече това е крайбрежната и цялата морска а меден рудник е натам и после надолу натам и всички рейсове ни вършат работа знаеш ли хубави са такива моменти да знам ей така целия ден див не се прибираш с часове и много хора някои хубави други не толкова но всичките ги обичаш сигурно точно защото не ги познаваш така е най-лесно да се обича а тия тия дни са толкова хубави трябва да ги повече що просто не вземеш влака и не се метнеш два часа път сигурно ще го направя някой ден а рождения ми ден е на двайсти юли и тогава ще мога законно да съм навънка след 10 и на плажа с много китари и хубаво и о виолетки и не мислиш ли че точно в тия моменти всичко е на мястото си въпреки всичките лоши неща които се случват така или иначе въпреки всичките неуредени отношения неполучени смси неказани обичам те разбити сърца влачещи се по корем любови неуспехи страх и въздишки всичко си е на мястото дори те сякаш целия свят се е подредил тихичко и гледа нас а ние го гледаме отстрани и се усмихваме всеки със своята история която се влачи зад него като падаща коса със собствените си неказани обичам те и телефонни разговори в три сутринта и остатъци от приятелства изгризани нокти наум очакване надежни и неизиграни лъженки в час по география всичко всичко е на мястото си а аз пиша без запетайки защото така е най-добре след такива дни в които нямаш време да поемеш дъх се прибираш поемаш го и пишеш без запетайки защото така всичко е наред.

Tomorrow's just an excuse away

2009-02-03T22:00:00.004+02:00

I've journeyed here and there and back again
But in the same old haunts I still find my friends
Mysteries not ready to reveal
Sympathies I'm ready to return

I'll make the effort, love can last forever
Graceful swans of never topple to the earth
Tomorrow's just an excuse
And you can make it last, forever you
You can make it last, forever you

Да, но кой ще ни излекува от глухия огън, от безцветния огън, който лумва на свечеряване по улица "Юшет", излиза от проядените портали, от тесните безистени, огън без образ, облизващ камъните, дебнещ в тъмната празнина на вратите, какво да направим, за да отмием сладостното му изгаряне, което продължава, наслагва се, съюзник на времето и спомена, на лепкавите вещества, които ни удържат от тази страна, ще ни гори сладостно, докато ни изпепели.Първото изречение от "Игра на дама", което прочетох и което ме убеди, че ще си легна и вероятно след 17 минути ще заспя с нея, а на границата между 'не,не,не си затваряй очите,искам да чета' и 'ох....' ще се влюбя. Което ще затвърди окончателно хаоса в главата ми днес, дължащ се на недоспиване, разглеждане на специалности (не, нямам идея какво искам да правя с живота си; но поне знам какво не искам) и прилагане на практика на отдавна осъзнати простички истини.

Днес не ми беше криво. Поне не много и не задълго. Защото най-накрая събрах яд, достатъчен, за да си шибна два шамара наум и да си кажа, че е много лесно да я карам така. Много е лесно да опявам колко съм изпращала и посрещала на тая гара, че ми е карма да го правя, което едно време беше шега, ама вече си е жива истина :D Лесно е и да се влача унило с една работеща слушалка и да бича балади до безобразие, да въздишам и да страдам, че целувките ще ги получавам известно време предимно онлайн. Лесно е целият свят да ми е крив, да се затворя в стаята си и да нямам настроение за нищо, освен да лежа и да слушам Hinder. Вметка: не са зле тия момчета, като изключим факта, че ми дойдоха в повече излиянията за голямата-неугасваща-звъняща-в-3-през-нощта-боляща-деряща-отвътре-любов. И тогава ми дойде наум, че не съм единствената, която драматизира прекалено много. Дадох си сметка, че текстове от тоя тип са писани от хора над 20, може би са искрени, а Ковърдейл удари половин век отдавна и все още се вайка за девойката, чието име било 'неприятност', ама на, сърцето му го набутало... И ми стана смешно и страшно. Понеже така е далеч по-лесно, отколкото да си дадеш сметка, че за щастието човек се бори всеки ден, докато се научи да го притежава непрекъснато, и всяка секунда е напомняне за него, защото можеше и да я няма и тогава би било безумно скучно. Някъде дълбоко съм го осъзнавала дори когато ми е било най-зле; някъде малкото гласче винаги ми е крещяло "Щастлива си, щастлива си!".

(Сетих се за Ради и един от великите ни диалози:
- Ради... как си?
- Добре.
- Наистина добре?
- Да... какъв друг избор имам?)

По-трудно е да кажеш "Доскоро" и да отидеш да си гледаш работата. По-трудно е и далеч не е толкова драматично-привлекателно (така и не запомних с тире ли се пишеха тези). Трудно е да спреш за секунда с 'о-колко-нещастна-и-самотна(=неспособна съм да се справя сама, но го казвам завоалирано)-съм' депресиите и да видиш, че всъщност имаш цялото време на света, а и то не съществува, така че какво са няколко дни? Да усетиш, че е топло, пролетно и хубаво, и можеш да му се усмихваш. Да си дадеш сметка, че физическото присъствие може до известна степен да бъде заместено с подходящото количество смси и разговори, пък и да не може, голяма работа - животът е прекалено див, зелен, хилещ се и навсякъде, че да му пука; така или иначе неопределените драсканици по дланите са портрети, ангелите надничат зад дърветата и в тетрадките по математика и всъщност ще се видим в рокенрол филма.

So I think I'll try defying gravity, brown eyes, I hold you near и плейлистът в уинамп е от тoчно 34 песни. I do believe there are roads left in the both of our shoes, sure as I'm breathing, sure as I'm sad, I'll keep this wisdom in my flesh, I leave here believing more than I had (:

But for now I've got to rawk n' roll

2009-01-29T00:40:00.007+02:00

A man will hold a sign and preach
This world will not stand
We are all among the scared
So will you hold my hand

So we'll try
Not to cry
When we are walkin' in their shoes
Have you heard the news
Hey
Have you seen the blind man in disguise,
Lookin' for his eyes
Hey
Have you seen the rain man
Lookin' to the sky,
Beggin' for sunlight
The darkest times ain't always at night

Рок. Rock N' Roll. Rawk N' Roll. Мамка му, днес беше дълго, пролетно, тъжно-оптимистично и скитащо покрай релси, но всичко завършва с южняшки, потентен, искрен рокенрол и така и трябва. Защото това не е просто музика или "начин на живот". А е необходимост. Условие за живот. Храна, вода, светлина, рокенрол. Е. Сме.

Бензин венозно. Жега. Агресия. Любов. Мога да продължа да давам асоциации до утре, но и да спра сега, няма да има значение, защото хората, в чиято кръв има вкарано гориво, знаят. Роукът се знае, усеща се, напипва се интуитивно. И, мамка му, заслужава си. Заслужава си да се предават от ръка на ръка албуми и да се откриват концертни записи в нета, заслужава си оглушителното волуме на мах, недоспиването и болките във врата, защото рокенролът е връзката между мен, която кисна пред компютъра и се опитвам да вкарам едно от най-съкровените си чувства, което ми вдига пулса до 370 удара в минута, в няколко маймунски символа на екрана и между няколко момчета, не повече от десетина години по-големи от мен и създаващи толкова невероятно искрена и електризираща музика, че не мога да я спра с часове и ми се иска да надуя дотолкова, че да паднат стените. А далеч не са само те. Имена - много. Калния ухилен блус на Five Horse Johnson. Down, които възприемам като свързващото звено между блуса и метъла. Clutch, които все още са ми прекалено ухоагресивни, но определено смятам, че си заслужават опита. B lack Rebel Motorcycle Club, които са кръстили третия си албум на Howl на Гинсбърг. Monster Magnet, които бяха първия ми допир със стоунър рока. А Пантера? Ози? Skid Row, Ugly Kid Joe, Guns N' Roses, AC/DC, Sabbath, Pearl Jam, The Hurricanez и още ТОЛКОВА много, до които не съм се докопала, за които не съм чула/прочела или не са ми били подарени с настоятелното "Те са от нашата кръвна група!". Мамка му, много са и са прекрасни. Знаете ли защо са прекрасни, а, знаете ли?

Защото влизат в главата, гърдите и ръцете със силата на идващ насреща влак. Изпиляват мислите, прогонват всяка други грижа, освен "УВЕЛИЧИ ЗВУКА!", заглушават всяко чувство, оставяйки единствено неустоимия оргазъм, причинен от докосването до истинска, пулсираща енергия, която те повлича и блъска като ударна вълна, прави те доживотно болен или те оставя осакатен. Живот ли? Истина ли? Нищо нямаше да има същия цвят, ако не се бях докоснала до тая сила. А след като веднъж те е оставила без въздух, няма отърване, няма, оставаш повреден, който не се лекува. Нека! Може наистина да е леко психично отклонение. Може, но без него нямаше да знаем какво е един риф да ти заседне в гърлото и да изкара сълзи, нямаше да знаем какво е да съществуват няколко думи, наситени с такова значение, че да те вдигнат на крака, без значение държат ли те или не, да те накарат да крещиш, да се биеш, да дереш и кървиш със сила, която никога не би придобил при други обстоятелства. А по-безценно от това... хъхъ.

Рокенрол. Много, много рокенрол. Ако има нещо, в което съм сигурна сега, това е. Още много време ще ме е страх и ще обикалям на пръсти, ще се надявам и отчайвам, но в крайна сметка maybe baby, maybe baby can’t live without you. Why? I just don’t know but for now I’ve got to Rock & Roll.

It was one of those nights

2009-01-26T02:57:00.005+02:00

Taking more than her share
Had me fighting for air
She told me to come, but I was already there

'Cause the walls started shaking
The earth was quaking
My mind was achin'
And we were makin' it and you ... shook me all night long!

Рожден ден, (честито, пилето ми златно то), вечерта пак излезе 3 часа по-дълга, отколкото очаквах, но какво да се прави, когато вдъхновението те подгони около полунощ, Алекс, ще пишеш, ще си вадиш очите, ще си преебаваш съня и ще вадиш идеи от чекмеджетата и дискове, които не можеш да откриеш. Ще слушаш извратени кавъри на рок класики, ще си оплиташ думите, ще се чудиш кое къде да наместиш, ще правиш 5 неща едновременно и ще си щастлива.

Истината е, че все повече се убеждавам, че времето не съществува и е просто цветни очила, през които гледаме живота. Аз пък съм седемнадесетгодишна и напълно побъркана, така че имам правото да си пълня главата с каквито поискам глупости, да обръщам света с хастара навън и да го зашивам с черни конци със златни нишки. Което веднага води до положението, в което съм сега: недоспала, с болящи колена (тва нямам никакъв спомен защо 0.о) , заредени Tori и AC/DC в уинамп, разхвърляна стая, влюбена до осъдително неадекватно държание и с неизменно присъстващите прехапани устни, стане ли въпрос за отсечени акорди на китара, мръснишки текстове, издигане на рока в култ и философия на целувките. You know it was one of those nights when you turn off the lights and everything comes into view... (:

и над нас звезди ще се посипят...

2009-01-21T13:20:00.006+02:00

Други пътища ще ни повикат
Заедно ще тръгнем
Заедно ще тръгнем
Дойде ли Георгьовден

И над нас звезди ще се посипят
Мъката ще скрият
Мъката ще скрият
Дойде ли Георгьовден

Анито и Катя ми се караха напоследък, че не блогвам, пък на мене проблемът ми е, не че нямам за блогваме, а че имам прекалено много и излея ли го всичкото тук, за други творчески прояви нищо няма да остане. Но к'во пък, дори лежането по цял ден писва, а днес писането не ми върви и единственото, което ми остава, е да зяпам навънка небето, което тия дни е странно марто-априлско синьо и да надушвам, че белия вятър си идва вкъщи.

Не, сериозно, идва си. Точно това усетих и вчера, докато безсилно гледах през прозореца на терасата, точно това усетих и днес, като изскочих навънка и си мислех колко са щастливи хората, минаващи около блока ми. Идва онова, любимото ми време на годината, когато с всеки повей става по-топло, когато вятърът не е режещ и пълнещ цялото тяло със студ, а е бял, мек, като крило на птица, когато в далечината се чуват на пролетта първите стъпки. Онова време на годината, когато има още поне месец, докато се позатопли и разцъфнат кокичетата и зная, че още много време ще се мотам със зимните дрехи, обаче във въздуха се носи усещането, че не, няма да е чак толкова много, няма да е чак толкова студено, че му се вижда края... че най-лошото от зимата е минало. Че ми остава да доизчакам съвсем, съвсем малко и да видя истинско мартенско слънчице.

И най-интересното е, че докато си преглеждах стария ластфмски блог, намерих как по същото време на годината съм писала за същото, а намерих и това (мерси, Иво):

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Никола Фурнаджиев

Моя майко и моя кръщелнице,
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите
и по сивите улици тичам,
и разправям на моите биволи
с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята,
ний със всяко дръвче се прегръщаме
и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони.

***

2009-01-18T13:02:00.005+02:00

Писна ми. Не, не, сериозно, писна ми. Кой да предположи, че четири дни затвор вкъщи по болест ще ме докарат до такова състояние, че да обмислям как да се измъкна оттук и да успея да ида на даскало? Намразих си компютъра, намразих си книгите, намразих си и химикалите и леглото даже. И оранжевото по стените, ако щеш. И чакам с неописуема надежда да дойдат дните, в които имаме предмети, по които съм за оформяне, че поне за час да се отърва от залежаването и да си приказвам с учителите с кеф за интерференцията на светлината, за студения аншлус и за генетичните болести. И апетит нямам вече, то от кво да огладнея, като по цял ден се обръщам от лявата на дясната страна. Ух, само да минат тия 3-4 дена още, само да минат... Дотогава си окачам една огромна табела на терасата "Приемам гости всякакви" и ще се радвам дори на... абе на всичко ще се радвам!

let the words spill from my mouth

2009-01-08T01:00:00.004+02:00

As the Indian summer of my remembrance
Settles on my bones
Cracked and weary
I asked for direction home
Home
за всички, които чакат/търсят/пишат/надяват се/умопомрачават, знаете се, знаем се

Толкова много хора + срещи, + запознанства, и как, как се намираме така, бе! Как ? Сякаш мрежа сме изплели над какви ли не забутани кътчета на България, хващаме се в нея като мухи и се хилим един на друг, то не беше скайп, телефони, уъркшопи, мейли, комунитаси и родни речи, все някой познава някого и "Ти просто ТРЯБВА да се запознаеш с еди-кой си", все се търсим и уж не се настигаме, уж едва сме говорили, но се чакаме, чакаме се и ще се намерим, по бдж, курсове за сат, по гарите и състезанията ще се уцелим, ще се напищим и наприказваме, и лятото, лятото ще си дочакаме, лятото, цял Бургас ви чака лятото, да пишем, да пеем по улиците, пясък да има навсякъде и в ушите особено, да ни засяда в зъбите, докато си ги гризем, да се обичаме и да има концерти, да има! Всичко ще изслушаме и изпеем, то джаз, то рок, то китари на плажа и в домовете, много важно, че днес сме се видели за пръв път, братя и сестри сме, знаете, знаете, нали? Ще си провесим краката през ръба на света и ще гледаме Бургас, ще треперим от студ, ще търчим към топлото, като пеперуди към пламък ще бързаме, имена няма да имаме, ще се обичаме само, какво друго ни трябва, много важно, че кой знае кога ще се видим пак, много важно, днес сме заедно, днес сме кръвни братя и сестри по коса, майната му на вчера с вазов и лисовете, утре няма да дойде, докато ние не кажем, знаете, нали? А утре няма, не искам да идва, искам само нашето днес да докопаме, мъничко, малко остава да се пресегна, по дяволите, нашето днес е утре все още, така че стискай, стискай зъби, 201 дни, много часове, един месец, пролетна ваканция, до другата събота, всеки срок ще изчакаме, всяко време ще смелим на прах, ще сменим цвета на очилата и утре ще е днес и другото утре няма да дойде, докато не му позволим!

Оттогава в тъмнина не вярвам

2009-01-04T22:54:00.004+02:00

Шуми дъжда тихо в клоните и тебe аз очаквам
Но тази нощ никой не дойде
оттогава в тъмнина не вярвам

Поисках утрото ми да е вечно бяло

За раздяла се пее тука, за тъга и за дъжд и всъщност наоколо няма нито едно от тия неща, но в тая песен напипвам и някакъв бял обречен оптимизъм, който винаги съм обичала. :) Новата започва бързо, тичам насам-натам и абсолютно не смогвам да направя всичко, което трябва, но пък успявам с това, което искам xD

Разказваше ми се за хубавото празнуване у Стефо, за рождения ден на Вилито, за сангриата на Марто и все по-увереното ходене на сестра ми, но тоя път ще си замълча. 'Щото ме боли гърлото и ме мързи. А гърлото ме боли заради боя със снежни топки тая вечер, мокрото във врата ми и обикалянето из града по студеното. Ми не е здравословно, ако някой си е мислел обратното! Не е здравословно, но е хубаво, донасящо мъничко "ех, как ми се искаше" и много "да, ама пък виж ся...", водещо към обилна домашна вечеря, балади на Б.Т.Р., "Демиан" на Х.Х., макар че по-скоро като си легна, ще препрочета началото на Степния вълк и вероятно ще ме тресе. И въпреки всичко есенцията и потенцията на мислите ми се намират в екзистенцията (xD), състояща се от тъмно, сняг, писъци, вървене и мръзнене и долитащи от космоса прозрения, че винаги сме млади, независимо дали във вратовете ни има пясък или сняг, независимо от дължината на косите, времето е само измислица, само очила, през които гледаш към живота, така че нека им сменяме цвета всеки ден. :) Моите днес са в бяло, проклинам дъжда и всички мъгли и пиша писма на слънцето да му кажа, че го чакам да дойде, подкарало пролетта и лятото, макар че едва тая вечер си спомних колко красива и истинска може да е зимата и как се крие закачливо зад вече разнищените ми черни ръкавици. Ще й се радвам и ще откривам ангели зад дърветата, когато се връщам пеша от даскало, ще им махам иззад хората в автобуса, когато отивам, ще запозная приятелите си с тях и ще си устройваме събирания веднъж седмично. И ми е бяло и хубаво, бяло и хубаво...

стига ми, че без звук
пак се прегръщаме...

There she goes again

2008-12-31T01:25:00.004+02:00

There she goes
There she goes again
She calls my name, pulls my train
And no-one else can heal my pain
But I just can't can't contain, this feeling that remains

Айде, изпратихме я почти. (: По-малко от 24 часа остават и зяпам по разни чужди блогове традиционни новогодишни постове, и пожелания пращам, и разни такива ми ти уютнопразнични работи (и не знам дали не трябваше да има тире тука, ама ай ся да не се втеляваме...). Утре, естествено, все още неразбрано и непланирано докрай. Стефо, как може да не знам къде живееш ?! Но ще се справим, както винаги се справяме. :) (Нека отбележа - смси за нови години/коледи/великдени/уотевър не пращам и рядко им отговарям, та сетилите се за мене да не се обиждат.)

Пуснала съм си библиотеката в ласт и ми изскачат какви ли не неща, които не съм слушала от векове, there she goes беше първа и ме усмихна, 'щото е точно от моментите в голямата 2008ма, едни такива мънички и незначителни, но пък толкова, толкова мили. И всъщност цялата година сега ми е една такава мила, много неща ми подари, колко от тях съм успяла да използвам правилно, не знам. Но съм доволна.

Доволна, защото успях да си взема по много от всичко. Много, много обичах, плаках, закъснявах, прехапвах си вените до кръв, подарявах и взимах, гребях до дъно. Намирах, преоткривах, оставях приятели, родители, книги и музика, запазвах, изхвърлях, чистих, цапах, строих и все съм построила нещо хубаво, щом сега мога толкова спокойно да си допиша с кеф поста и да се тръшна да спя със сравнително чиста съвест.

Уж не обичам такива давания на сметки и оценки, но пък ще си запазя в мешката най-хубавите дреболии, лятото, ей, това лято, рокаджийско и разпасано, неприбиращо се почти, отчаяно изпиващо всяка секунда, мокро, рошаво, киснещо по полянки в Морската и по влакове насам-натам, прашно и засмяно до уши, моето си време, също както that kind of music that soothes my soul, моя рок, дето го видях на живо и още ме държи еуфорията и сърцетупа, блъсканицата наоколо и 24те часа, изживяни само на адреналин и (тук щях да дам линк към love ain't no stranger, но Иво ме заскайпи и ме метна към Lifer и ме накара да се замисля как, ако не друго, се научих да съчетавам и да намирам прекрасното и в чалгата на Дейвид, и в грубата блусарска откровеност на Фил) . Ще си запазя и уъркшопа, писането с часове, и критиките, и смеха, и вдъхновенията, и Елица, дето е баси пича и адската млада круша, мхм, и старите, и новите приятели ще запазя, тия, чийто дом е в сърцето ми, както би казал стария Стефчо Краля, пеперудите в корема ще пазя и учестеното дишане, смеха по спирките, дългите приказки ще си запазя, дима от цигарите, карираната пола и зелената рокля, на Лора сините очи, пясъка между пръстите и слънцето рано сутрин, издрасканите тефтери и бъдещите разкази. И белезите ще си запазя, и сълзите, изплакани и неизплакани, спасенията, които съм откривала у най-близките, моментите на ръба на терасата, и вълчицата си ще запазя, че закъде съм без нея... Другото, което съм забравила, го изхвърлям на момента, 'щото истински ценните неща парят непрекъснато, оставят малки огнени линийки в паметта и рисуват голямо море, в което мога да скачам и да се давя с кеф колкото си искам. :)

Пфу, стига, излях се... отивам да пълня новата с всичко, до което не съм се докопала през старата, отивам, тръгвам, хуквам, защото имам да обичам, да треперя и да приказвам с вятъра, а всичко е толкова, толкова прекрасно!

I'd like to...

2008-12-29T00:57:00.004+02:00

Before you slip into unconsciousness
I'd like to have another kiss
Another flashing chance at bliss
Another kiss, another kiss

The days are bright and filled with pain
Enclose me in your gentle rain

Ей така искам да бъде, ей така... Въпреки че съм дъщеря, сестра и любовница на лятото и тия дни си припомням откъслечни красиви моменти с много рок, жега, която се прилепва до кожата и те изсмуква, както впрочем лятото винаги прави и затова го обожавам, морето, дневно и нощно, пясъка в маратонките и оскъдните количества дрехи, въпреки всички тия неща, пропили се до последната молекула в кръвта ми, искам всичко да си остане както е сега още дълго, дълго време.

С рождения ден на Гришо, къдрав както винаги и прекрасен :Р, и не сме ли баси яките идиоти, амбалажната картичка, бъдещата все още неуговорена среща с Теда, Вилито, докато закъснявам с 10-15-20 минути и задъханата констатация "Баси, ако си бях гадже, нямаше да се търпя", тренировки и измачкано кимоно, пропуснатото събиране в Средец, ще ме прощаваш, Ванка, все още непланирана докрай Нова година и всичко както си му е редът.

Ей така, само така, със студа по спирките и все пак по-по-най-следващия автобус, и с Демиан, горещия шоколад и смехът в най-неподходящите моменти, почти превърнал се в навик, и "Чакай, чакай, да видим Лора дали ще ти гука по телефона", апруф!, с брат ми и ехидните му коментари по време на вечеря, с невинните подмятания на баща ми и вечното ми закъсняване, обичайните неща, но и другите, другите little things that make the world, your finger can smooth out my jangles and all those things, могат, наистина, повече от мафията и крушите, почти повече от музиката и много повече от съня, защото той така или иначе се бави, мотае се и наднича насам-натам, интересно му е как така надничаш иззад буквите и обръщенията, как се криеш зад откъсите от песни и разхвърляните книги, как съм те нарисувала върху клавиатурата и запилените някъде химикали, как в тия много портрети ме(и) (се) усмихваш и, дейм, уж те крия, а те има в ъглите на усмивката и синината от тренировките, примерно, и ставам мъничко слънчице, но само до юли, докато навърша, ха!, 18 и стана голям Слънч.

Ей така искам да остане, със счупеното стъкло на плейъра и разбитата слушалка, с разсеяността ми пък, с целувките по спирките и пред входа, ей така, ей така, бяло, зимно и невинно, така. (И понеже наистина не го бях писала, каквото и да помня - надявам се, м, надявам се.) :)

know that I care

2008-12-25T01:57:00.004+02:00

If I say I don't need anyone
I can say these things to you
'Cause
I can turn on any one
Just like I turned on you
I've got a tongue like a razor
A sweet switchblade knife
And I can do you favors
But then you'll do whatever I like

All I ever wanted
Was for you
To know that I care

Първата песен на Гънс, в която се влюбих беше тази, i might be a little young, but, honey, i ain't naive, а концертното изпълнение горе е чист, потентен рок, Аксел с цигарата, от Слаш се вижда само коса и пренебрежение към всичко, освен към китарата, обмислям да си татуирам това и всъщност днес е Коледа.

Коледа е, а аз седя на компютъра с все още празничните дрехи, но вече прибрана коса, 'щото ме дразни, спи ми се, но мисля, мисля и се надявам, че тази година бях добра. Надявам се, че догодина ще съм по-добра. Надявам се, надявам се, че ще обръщам достатъчно внимание на Лора, че ще бъда поне отвреме-навреме добра дъщеря, че няма да забравям/заебавам/не разбирам/ пренебрегвам/ пропускам/ оправдавам прекалено много, че когато някой има нужда ще бъда там, че ще се боря с всичките си демони и няма да ги пускам да се реят толкова често и ми се иска, иска ми се да знам, че, Ани, съм те изслушвала достатъчно, че, Теди, съм те обичала достатъчно, че, Вили, съм те слушала достатъчно, че, всичките ми приятели, съм ви показвала повече добрата Алекс, скривала съм другата, сенчестата, и знаете, че съм била искрена, винаги, защото искреността до болка ми е от ония черти, дето и да искам, не мога да разкарам.

И има толкова неща, за които да се надявам. Надявам се, девойки, че ще се държим заедно както и досега. Надявам се, Стефо, че няма да откачиш окончателно във Франция. Надявам се, Румба, че ще станеш рок звезда. Надявам се, Сис, че всичко ще е наред, и, Ильо, че ще вдигнеш даскалото на главата си. Надявам се, Лили, че ще подпалим революция и някой ден ще бъдем бекстейдж с Дейвид. Надявам се, Косе и Ради, че ще пишем и ще се четем взаимно на Нобеловите :Р, надявам се, че ще се видим някога тримата, заедно, ще скитаме по поляните и много ще се обичаме по копчески. Надявам се, Тошко, някой ден да си направим няколкочасовия разговор за всичко на света. Надявам се, Асенов, някой ден да можем да се погледнем в очите и да говорим спокойно.

Но докато всичко това стане, тук има пиано бар, оранжево, автобуси, горещ шоколад и мандарини и искам да продължа всичко хубаво колкото може по-дълго, да се радвам на хората, мафията, телефонните разговори, подаръците, входа ми, толкова невинна отдавна не съм била, пианото на Аксел, прегръдките на Лора, да, и макар че до края никога не стигаме, сега мога да кажа, че накрая всичко е наред, всичко е наред.

walking on the edge

2008-12-21T00:01:00.003+02:00

Welcome to a trip
Into my hurt feelings
To the center of my soul
You better bring a light
To find the house of meanings
In the labyrinth of yes or no
For you, life is just like chess
If you don't make a move
You'll lose the game like this

Бързай, бързай от едната уговорка към другата, телефонни разговори и уточнения кой кога и защо може, с кой друг ще сме, къде ще сме, а ще го правим ли онова за коледните подаръци, а коя снимка да изкараме, ех как ми се иска на Нова Година да съм си с вас, първо пиано бара, после улиците, после парти клуб, който, в унисон с очакванията ми, се оказа метълска бърлога, но пък беше уютен и пилешкият им бульон е мммм, и щях да си изкарам страхотно, ако не се беше появил типичният индивид от мъжки пол, материализиращ се навсякъде, където се срещат и запознават хора, и свалящ всичко, що се нарича 'момиче'. Естествено, лошото беше, че и аз спадам към тая категория и, дейм, добре, че бяха Силвето и Ильо да ме спасяват. И, не, идиот такъв, няма да се върна обратно в парти клуба много скоро, щото съм плячка, която иска да скочи сама в капана, а още по-малко 'щото ти си ловец, обичащ да залага съблазнителни примамки... Ебаси, сигурно е трудно да си толкова зле.

Иначе си вървя по ръба, събирам си коледните пожелания в един бъдещ дълъг пост и си мисля за семейството и колко странно е то, мисля си как безумно обичам Лора и как се надявам да е най-щастливото дете на света, с кака, към която винаги може да притича за помощ, мисля си дали ще мога да се грижа за нея винаги, винаги, спомням си за всички стари приятели, с които сега сме на здравей-здрасти, за всички, които съм наранила справедливо или несправедливо (ако може да съществува такова понятие, когато нараняваш някого), за всички, с които ми се иска да говоря пак и да върна времето назад. Мисля си и за всичко, което искам да направя в бъдеще, как наистина има милион оправдания, когато нямаш желание, и колко е тъжно това осъзнаване, мисля си и колко е тъжен целия свят понякога, как всеки живее в собствената си мъничка вселена със собствените си мънички тъги и как всички те могат да се слеят в една дълга, разкъсваща ти сърцето струна по струна рок-балада, как тя може да се слее с воя на самотен степен вълк и накрая всичко да ти се слегне в гърлото, да се сгуши там и да останеш само като кротко очакване, да чакаш и да не знаеш дали в крайна сметка това 'то' ще се стопи от нечия целувка, или случайна среща на улицата, или телефонно обаждане за спонтанна уговорка или заради някое от същите тия неща ще избухне в космически вик на жадно бебе, ще избухне в солен плач и дали и ти няма да се пръснеш заедно с него, само за да се събудиш на сутринта с мокра възглавница и горящи очи, да се събудиш и да тръгнеш пак.

Hard as a rock

2008-12-19T17:50:00.004+02:00

I'm getting harder
yeah
yeeeeeeeeaahh!

harder than a rock
Well I'm harder than a rock
Hard as a rock
Baby I'm harder than a rock
Hard as a rock
Well it's harder than a rock
hard as a rock
Yeah it's harder than a rock
yeah
hard as a rock
well I'm harder than a rock
hard as a rock
yes I'm harder, harder, harder, harder than a rock.

Днес си пуснах AC/DC.

Всеки, с когото малко или много съм обсъждала музикалните си предпочитания, знае, че не можех да ги понасям. Ама не можех да ги гледам, да ги слушам, да ги чувам, да слушам за тях... Не, бр, тръпки ме побиваха. Без да имам идея защо, освен, че дори за рокаджии, ми идваха прекалено дебилни.

Но, липсваше ми тръпка тези дни. Липсваше ми страст, и хъс, и всичко. И днес си казах "Имам нужда от рок." А едно досадно гласче в главата ми се разпищя "Трябват ти AC/DC!". И се сетих за Лили. И си представих рок. Представих си мокри коси, потни тела, остатъци от дрехи, размахани юмруци във въздуха, треперещи вътрешности и прегракнали гърла, представих си богове на сцената, защото, по дяволите, когато са там, те СА богове, дори когато закъсняват с часове, дори когато озвучението е кофти, дори когато имат една-единствена фенка, дори когато ги плюят, дори когато са динозаври. А поклонниците им са религиозни фанатици, луди, старомодни, агресивни, мислят предимно за алкохол и рок, а съберат ли се заедно, излъчват сила, страст, неебателност към всичко и всички, освен към музиката, нали, защото рокът е рок, защото е далеч повече от музика, в него има всичко, от което имаш нужда - не, не ме ебе за нищо, имам си бирата, момичето, дивия секс, имам акордите в пулса, няма смисъл да говорим, защото и смисъл по принцип няма, има само рок, само рокенрол, long live, long live rock n' roll, може да сме тръгнали по магистралата към ада, но нали имаме кожата, бензина в кръвта, крясъкът в главата, имам топло тяло до себе си, а когато го нямам, имам топли балади, имам всичко, в което да се удавя, без да ми липсва нищо, защото рокът е рок, защото само той е достатъчен, винаги, винаги, всякак...И бях вкъщи.

По дяволите, днес слушах AC/DC. Лили, ако се наложи да изтървеш абитуриентския си, ще ти го изтървем заедно!

Like a circle 'round the sun

2008-12-15T00:16:00.001+02:00

You keep on moving
Far away, far away
You keep on moving
Far away, far away
Everyday, wheels are turning
And the cry... still returning

Dawn will soon be breaking,
The day has just begun.
You put your arms around me
Like a circle 'round the sun.
Dance across the seasons
To a place that no one knows
Where angels fear to tread...

В малкото прекарано време пред компютъра напоследък - Пърпъл, Пърпъл, Пърпъл, Пи Джей, Поетите и Пъмпкинс, хъ, онзи ден си говорихме с Иво как любимите ни творци започват с Дж, сега явно сме превъртели азбуката. На мен очите ми се затварят, dawn will soon be breaking и утре ще е кошмарно, но какво толкова... мъкна след себе си като воал стари приятелства, грешки и прошки, решения и клетви, цитати и наистина, наистина не знам къде и как ще се озова. Не знам за какво ще съм права или виновна следващите дни, не знам какво и как трябва да направя, не знам защо го правя. Оставете ме. Както и да изглежда отстрани, аз просто се опитвам да живея по най-добрия начин.

На фона на всичко в главата ми текат точно три реда от Loosen My Strings, след мъничко припадам да спя и седмицата ще бъде преживяна на автопилот, your fingers can smooth out my jangles and all those things и, по дяволите, струва си. And I'll make it up to you. Струва си.

I'm gonna turn that whiskey into rain

2008-12-06T23:29:00.004+02:00

I've been on my knees
But you're so hard to please
Did you take me
Take me in
So you are a superstar
Get off the cross
We need the wood
Somehow you will rise
But with attitude
I know honey you're a pro
But baby I don't need your cash
Momma got it all in hand now

(Не мисля, че искам наистина да разбера подробностите относно текста на тая песен xD)

А аз съм щастлива. Сериозно. Много, жестоко щастлива - до болка, изгризани до кръв нокти, писъци и смях, до ужас и прехапани устни. Днес всичко е по обичайния си начин, всеки си върви по обичайния път и като се замислиш, това е толкова уникално, че осъзнаваш, че - уоу- целия свят е едно голямо въртящо се нещо, което не спира никога! Всичко започва с щастливо Ани сутринта и после щастлива мама от подаръка си, продължава със щастлива Лора от кака си и щастлива баба с внучките си, скача към леко унила Алекс в автобус и депресиран Марко от слушалките, преминава в объркано-доволни-незнаещи-рок-пънк-метъл-говорещи-надвикващи-се-ядосани-разсмяни-хора в Groovy, изтича в беземоционален автобус с пластмасови седалки и отново се извива на спирала в мотаеща се Алекс, също беземоционална, просто седяща и наблюдаваща целия голям, голям свят с толкова много различни светлини на коли наоколо и толкова много различни хора, за някои от които ти пука и стискаш палци всичко да е наред с тях винаги, навсякъде и други, които просто воайорски зяпаш и се чудиш каква ли ще е следващата сцена в личния им филм, попива в бавни стъпки към къщи-вратата-асансьора-вратата-тоалетната-стаята-гардероба-хола-Лора-дивана и усмивки, а накрая завършва по обичайния начин с онлайн смях, уговорки за утре, 'трябва да си лягам, трябва да си лягам' и сини чаршафи със Стивън Кинг за вкус.

And the tangles in my hair

2008-12-04T18:42:00.003+02:00

Your fingers
Can smooth out my jangles
And all those things

Grease on the handle
And the tangles
In my hair
They always seem
To go together
I don't care

Има, има такива моменти, в които дори не си смачкан, а си просто изцеден и са останали няколко капки от тебе, колкото за аромат. Затова се подарявам на баладите на Пърпъл, коя от коя по-любими, and if you hear me talking on the wind, не се учудвай, с него удряме хубави дълги разговори понякога, далеч по-смислени от търченето по уговорки, звъненето по телефони, планирането на уикенди, които се отлагат, записването по сипове и тем подобни мноооого важни ежедневни неща.

А ми се иска просто да издигна стена с надпис perfect stranger наоколо, да се скрия зад Игра на дама, Пътеводителя, Лайла, Дверите на възприятието, Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес, да си приказвам с Гилън, Ричи, Дейвид, Тори, Пи Джей, Марко, Еди, Джон и Джим и не, не ми трябват каквито и да е хора, каквито и да е мероприятия, каквито и да е торти.Иска ми се уикендите, филмови или не, да се сбъдват когато са очаквани. (Keep on Moving е една от малкото хубави песни на Пърпъл без Блекмор.)

Dance across the seasons, to a place that no one knows, where angels fear to tread...(или stay - звукът е гаден, не вярвам на гугъл)

Cause I'm feeling way too damn good

2008-11-30T23:38:00.004+02:00

It's like everytime I turn around
I fall in love and find my heart face down
And where it lands is where it should
This time it's like the two of us should probably start to fight
Cause something's gotta go wrong
'cause I'm feelin' way too damn good

Върнах се. С толкова много аромати, вкусове и впечатления, че ми трябва дълъг, дълъг горещ душ, за да се освободя. Плувах в огромни роднински събирания, навсякъде пълно с баби, сестри, лели, братовчедки, които говорят в един глас и се възхищават на хлапетата, а татковците, събрани заради роднинството на жените си, споделят ракията и салатата и се оглеждат с изражение тип "Бе аз к'во правя тука?", а аз кисна в ъгъла на стаята, усмихвам се учтиво, отказвам да ми сипят допълнително и поглеждам мобилния да видя има ли нещо интересно, докато накрая заспя от изтощение и тъпа болка в краката, която съм си донесла от обикалянето из София.

А обикалянето беше чудесно, чудесно, и имам много да благодаря на мАртин, дете, Тошко и Валя, които стоически удържаха истериите ми и с които успяхме да намерим забутания на майната си номер 61 на "Неофит Рилски". Прегръщ, прегръщ ^^ София пък се оказа голяма, шарена и яка и мисля, че ме плени за цял живот, след като още при първата обиколка на "Славейков" намерихме Джак, след като в "Пещерата" пускаха хубава музика, въпреки, че Дио е само метър и петдесет, тъпата кучка си е тъпа кучка, но пък някой ден ще вдигнем революция, безкръвна, разбира се и "Шуменско"-то не е толкова ужасно горчиво, така че в същия ден може би ще се науча да пия и бира. (:

И нещата, които ми горчат, са само 1968, която ние няма да имаме, и разделите по гарите, които ме хвърлят в дежа-ву и ме карат да се чувствам отвратително стара. Но пък за уравновесяване на положението съществува факта, че това не са раздели, а просто изпращания... майната им на мтел и глобул. (:

Like nothing's wrong

2008-11-24T00:29:00.006+02:00

Times when I just can't
Bring myself to say it loud
'Fraid that what I'll say comes out somehow awry

That is when it seems
We move in circles day to day
Twist the drama of the play to get us by

And it feels like fear
Like I'll disappear
Gets so hard to steer
Yet I go on
Do we need debate
When it seems too late
Like I bleed but wait
Like nothing's wrong

You lift my spirit, take me higher, make me fly,
Touch the moon up in the sky, when you are mine
You lift me higher, take my spirit, make it fly,
Where all new wonders will appear

Скочих. С главата надолу, както обичам да правя, без да се замислям за последствията, по любимия начин, първо да играя роля дори пред себе си и да се правя, че не знам накъде пак ще си отведа стъпките, да се преструвам на логична и здравомислеща, а в крайна сметка просто да поема дъх и да се гмурна, надявайки се, че няма да сгреша много.

Тия дни ме гонят задъхани рок акорди (замисляли ли сте се колко е велика Burn?) , пясък се сипе от какви ли не места на дънките ми, по петите ми са дъжд, изтървани автобуси, несвалени усмивки, пожелания и страх, необуздано желание за революции и хладно осъзнаване за невъзможността им, утеха в мисълта колко е споделено това, умилкват ми се домашен уют и зимни дрехи и всичко избухва в Poets of The Fall, пулс поне 248 удара в минута, студени пръсти и котките са виновни за доста голяма част от всичко. За останалото съм виновна аз.

Но, както пък, по-добре да се питаш "Трябваше ли?", отколкото "Ами ако?". И двата въпроса не ги обичам, така че, щом съм скочила, продължаваме...where all new wonders will appear. И се надявам. Много се надявам.

So when the time is right...

2008-11-13T21:52:00.004+02:00

So when the time is right
Come to me sweetly, come to me
Come to me

Love will lead us, alright
Love will lead us, she will lead us
Can you hear the dolphin's cry?
See the road rise up to meet us
It's in the air we breathe tonight
Love will lead us, she will lead us

Oh yeah, we meet again
It's like we never left
Time in between was just a dream
Did we leave this place?

Днес се мотах с торбичка "Хеликон" из центъра и събирах истории. Сериозно.

Всичко започва със свободен от даскало ден, настинала сестра и безполезно киснене вкъщи. Спомням си как много пъти в отговор на изнервеното ми "Абе няма с кого да изляза" Косето отговаря "Алекс, давай сама, бе!" и си казвам, че може пък и да се получи... 5 минути по-късно звъня на Теда. xD

Шест часа на Альошата, като и двете сме закъснели с по 7-8 минути - нормално, ако се имат предвид обичайните ни 15. "Ултрата", швейцарския крем, старите касови бележки от МакДоналдс и опити да си спомним как се прави цвете оригами. Неуспешни. И забавни. А аз се сещам как преди няколко месеца дълго, дълго киснехме на същото място с Румен, Ванката, Стефо, Джи и Мимето понякога, преди да се изнесем към джагите, откъдето ни гонеха, понеже вдигахме шум, помня как сме пили чай там и сме се хилили, как са пускали Бийтълс и Бон Джоуви, докато с Румен си говорим за музика, а Стефо и Ванката - за разни физични неща и как това беше сякаш преди милион години.

После - "Хеликон". Разглеждам "Пълен курс за напреднали" на Алек и "Любов и смърт под кривите круши" на Кристин и си правя сметката наум мога ли да си позволя да ги купя и двете. Междувременно на най-долния рафт ми се мярват познати имена и с учудване виждам мъничко книжле със заглавие "Гинсбърг и Буковски от публиката". Шок, отварям, разглеждам и се зачитам в разни интересни стихове на младеж, когото не познавам. До мене Теда се хили на De Puta Madre на Иво Тодоров, която в началото ме подразни със заглавието, 'щото си казах "Баси, тоя как се прави на оборотен.", но след разлистването на първите няколко страници окончателно оставих курса за напреднали на лавицата, обещавайки да си го взема по-късно, и се сдобих с Кристин и Иво. Без особена надежда питах продавачките за нещо на Гинсбърг, те ме питат за негови книги, смънквам, че не знам, но така или иначе няма значение, щото него в системата го няма, а и никога не са го чували. Няма пък да търся в интернет.

После втория етаж на Макдоналдс и гадни сандвичи, колкото да съм поръчала нещо. Опънала съм си краката на единия стол, слушам песни, които отдавна съм забравила и все пак ме усмихват и се споглеждаме отвреме-навреме с руската бабичка, която също всеки път, когато отида вечер, седи там и чете вестник. След като си тръгнах, ми се прииска да се върна, да й подаря жълта роза и да и честитя осми март... може би ще го направя, като му дойде времето.

Пътя към спирката на Операта. Целта - да хвана 12 и да пътувам по-дълго. На плейъра ми стоят прясно качени последния албум на W.A.S.P. и първия на Poets of the Fall. След кратко колебание кое ми се слуша и преценянето, че днес цял ден съм въртяла запасите си от най-тежка музика (разбирай Down, SOiL, Maiden, Clutch и Blind Guardian ... не съм ли тру метъл xD) и това до нищо добро не ме е докарало, отсъжда категорично в полза на поетите. Марко звучи по-нежно отвсякога, and we keep driving into the night, it's a late goodbye, such a late goodbye, и отново ме заливат повече мисли, отколкото мога да понеса. Манекени в мрежести чорапогащници и високи ботуши, оптики и затворени магазини за дрехи, фонтана и портата, подлеза, мекото туп-туп по стълбите, двама криминални типове с цигари, две прегърнати двойки на спирката, двойка, двестаиединайска, дванайска. Последната врата, последната седалка, стъклото, stay, i need you here for a new day to break, с което съм категорично несъгласна... да кажеш i need you ми се струва израз на слабост, която не мога да си позволя в момента. (Все пак се усмихвам наум за всички познати щастливи двойки и им пожелавам да са щастливи заедно колкото може по-дълго, а ако може и безкрайно, това също им пожелавам! (: ) Рейсът се друса нагоре по пътя към морската, вадя книгата на Иво за малко, но се отказвам и просто се зазяпвам през прозореца. Светофари, спирки, Краставицата, плейъра на рипийт, колко съм киснала на тая спирка и с какви ли не хора... Руската, спирката на Стефо, болницата, i want you near like a shadow in my wake, което ми се струва толкова по-приемливо, скачам долу и бавно, бавно към къщи, а по асфалта си мисля и колко много хора са ме изпращали до тука, и колко часове съм изкарала на перилата точно пред нас, и колко "абе имам още 10 минути" и ми става хубаво при мисълта, че за 2 години тия двайсетина крачки са събрали поне два чувала истории... Усмихвам се на стълбите малко по-нататъка, отключвам и горе, горе, към къщи... вечеря, домашни дрехи, скайп, Косето, Лили, Ради, Стефо, трябва да сваля "Обществото на мъртвите поети" и да го изгледам най-накрая, както и да го запиша на Анито (хъ, отсега си знам, че ще забравя), музиката, писането, плачещите делфини, Лора също плаче в съседната стая, най-тъжното нещо на света е плачещо дете, знаете ли?
i want you near like a shadow in my wake...

with the strength of a new day dawning

2008-11-11T00:30:00.004+02:00

In my heart, in my mind, in my soul
La la la la …

There I was on a July morning
I was looking for love
With the strength
Of a new day dawning
And the beautiful sun

And at the sound
Of the first bird singing
I was leaving for home
With the storm
And the night behind me
Yeah, and a road of my own

With the day came the resolution
I'll be looking for you
La la la la …

Чета Лили, която е наистина чудесна, чета разни работи за Джак, слушам в ласт.фм радиото с таг Kerouac (xD), споря във форума на Голямото четене чете ли, аджеба, младото поколение, и както мислех да лягам тая вечер, така се извъртя намерението ми, че не спя, а обмислям революции.

Лили и всички, обещавам, ще вдигнем Земята на главите си, ще подпалим слънцето, ще стопим луната, ще идем на всички рок-концерти на света, ще обиколим всички пътища на стоп и ще посрещнем всички юлски изгреви, ще се изкъпем във всички морета през нощта, ще изпеем всички химни и ще бъдем единственото поколение, което някога го е правило.

И не, няма да слушам и да вярвам как никога нищо ново не можем да направим, как дори да въведем нов световен ред няма кой да види, как ако вдигнем бунт няма кой да ни последва. Да, знам, че сигурно са верни тия работи. Имам наоколо неща, заради които искам да вдъхновя вълна хора и да ги отмием отведнъж от лицето на света, но напълно ясно осъзнавам, че ако се стигне дотам, ще ме подкрепят всичко на всичко 5 човека, от които 3ма са на по-малко от 100км, (пък кой знае дали и толкова има.) И нямам намерение да си троша главата в тухлената стена на Системата без никаква полза, при положение, че дори няма да събудя някого. Ама никакво.

Защото бунтът е в главите ни и щом го има там, то сме спасени. Спасени от посредствеността, от you're stone monolithic, i smell it on your breath и от духовната самота. Защото бунт са The Beatles, бунт са Доорс и Тори, бунт са Pearl Jam, бунт е PJ, "Бийтълс", Полета над кукувиче гнездно, Степния вълк, Джак, Пратчет, корените на хип-хопа, (за които все искам Ради да ми разкаже повече и все пропускаме), бунт са самотните прибиранки с музика в ушите, бунт е придирчивостта и търсенето, бунт е физиката на Стефо и другите, както и красивото уравнение на Коши-Бунековски и всички други варианти за спасение, в които бягат хората, които не се чувстват у дома си в общата тълпа, а им трябва по-малка, уютна група, с общ принцип, различен от "Искам да ям." Не че яденето не е важно, не че крайният индивидуализъм и снобарството са нещо хубаво. Но да намериш дом, да влезеш в общност, за която нямаш против да кажеш "Аз съм част от масата", е безценно. И тогава и яденето ти е по-вкусно.

А ние общност си имаме. Подушваме се, намираме се по форуми и уъркшопове, срещаме се по концерти и състезания, споделяме желание да умрем в час по философия, запознаваме се едни с други по училищните коридори и скайп, изненадваме се с мейли, коментираме блогове, провеждаме едночасови телефонни разговори, пращаме писма с международна поща и макар и пръснати на майната си, се имаме. И, обещавам, независимо дали ще ни чуят и видят, някой ден ще вдигнем революция. Кой е с мен?

Kiss away the pain

2008-11-08T02:19:00.006+02:00

За произведения като това не се говори. Не се пише. Не се обсъжда, не се оценява, не се изчислява. Те се чувстват. Просто се чувстват, но понякога чувствата напират да бъдат излети, в тоя случай - чрез думи.

W.A.S.P. The Crimson Idol. Началото е сложено, който го е слушал, знае за какво говоря. Ако го е слушал и не знае, да се разкара, да се маха от тая страница, да се маха от блога, защото не е за него. Не е за хора, които не мога да се хвърлят с главата надолу в музиката, в чувствата, в искреността и умопомрачеността. Ако не го е слушал, да избере дълга, студена, самотна вечер. Задължително самотна. И дълга, защото макар че албумът е само един час, задължително ще бъде въртян пак и пак, без да можеш да оцениш коя песен от коя е по-добра, коя е по-тъжна, коя е по-зла, просто ще ги искаш, пак, пак, пак, да ги преглътнеш всичките, наведнъж, ВЕДНАГА!

Историята надълго. Историята накратко няма да разказвам. Нямам сили, нямам думи. Нямам нищо. The Crimson Idol е толкова силен, толкова ГОЛЯМ, толкова велик, изсмукващ и трипосващ, че след него не остава нищо, освен безумна сподавена болка и сковано тяло. Разплаках се. Никога не съм плакала заради албум.

Kiss away the pain and leave me lonely
I'll never know if love's a lie, ooh
Being crazy in paradise is easy
Do you see the prisoners in my eyes?

Every finger in the room

2008-11-06T09:38:00.004+02:00

I gotta have my suffering so that I can have my cross
I know a cat named Easter, he says, will you ever learn?
You're just an empty cage, girl, if you kill the bird

I've been looking for a savior in these dirty streets
Looking for a savior beneath these dirty sheets
I've been raising up my hands, drive another nail in
Got enough guilt to start my own religion

Будя се 6 пъти и час по-късно, отколкото трябва. Вън е сиво и застинало, предполагам и студено, както с малки изключения ще бъде поне до средата на февруари и първата ми мисъл е, че искам да изкрещя и да се махна. Втората е "Историята. Философията.". В крайна сметка първото действие е банята. Установявам, че Джери Лий Луис определено не си пасва с шибаното настроение на времето и докато си търся набързо музика за сутринта, още веднъж успявам да установя колко са хубави R.E.M, обаче пък след тях откривам забравената папка с малките земетръси и е ясно какво ще бъде въртяно и тананикано до припадък днес.

Майка казва, че ми се е родил поредния малък братовчед за тая година. Живо и здраво хлапето. (: Обяснявам на сестра си, че вече и тя е кака, а тя ме гледа учудено и негодуващо, докато се изнасям от кухнята с ябълките, които е помислила, че са за нея. Те пък се оказват точно от оня вид весели дребни зелени ябълки, за които си мислиш, че са кисело-хладни винаги и ще вкарат доза свежест в лабиринтите на политиката на Сталин и САЩ, а всъщност са кофти хлебни и оставят дразнещ вкус в устата.

Стаята ми, въпреки оранжевото, страда от дефицит на ярки цветове и обмислям как да нахакам нещо яркочервено вътре. Някой, идеи?

10 без 15 и закъснявам както винаги. Подозирам, че денят ще е безумно дълъг и ще се удавя. Скачам. (Може би не трябваше.)

Oh, the song of Loreley

2008-11-04T22:20:00.003+02:00

Merrily we sailed along
Though the waves were plenty strong
Down the twisting river Rhine
Following a song...
Legend's faded storyline
Try to warn us all
Oh, they called her Loreley
Careful or you'll fall...

Нарове, нарове, нарове. Най-красивите плодове на света, макар че Той винаги е един-единствен, просто щото няма как да изядеш повече от един наведнъж (има, де... но резултатите са плачевни, а и предпочитам да си удължавам удоволствието. (:) Обожавам ги, всяко нещо, свързано с тях - това как като бях съвсем съвсем мъничка, ми носеха от далечното село на леля Лачка и то по един-два, понеже така или иначе бяха малко; как, когато ги видех, знаех, че е празник, макар че обикновено беше по това време на годината, когато празниците тепърва има да започват; как се оплесквах и още се оплесквам до ушите и червените петна от сока дълго време не се изпират от покривката; върховете на пръстите ми се набиваха, защото упорито настоявах да си ги беля с ръце; струйката яркочервен сок избликва изведнъж от неподозирано място и ме залива с дъх на НАР, откривам пълнокръвна красота вътре, след като успея да откъртя част от кората, как се наслаждавам само на гледката и не смея да посегна, завива ми се свят от цветове, червено, жълто, оранжево и прокиснало кафяво отвреме-навреме, с всяко зърно се разлива по мъничко, мъничко вкус в устата ми и още, и още, и още, къде кисело-сладникав, къде тръпчив и груб, докато накрая се впие толкова дълбоко и пръстите и в устните, че няма откъсване и седмици по-късно, когато видя същото червено, устата ми се налива със слюнка, пръстите с желание и стомахът ми се свива на щастливо кълбо.

I don't care if it hurts

2008-11-02T23:43:00.004+02:00

I don't care if it hurts
I won't have control
I want a perfect body
I want a perfect soul

She's running out again
She's running out oh
Run, run, run, run
Run

Всичко е толкова... прикрито горчиво днес. Като кафето, което си взимам от машината в даскало понякога, с много захар и сметана и все пак осезаема гадна горчивина. Химикалът сам си пише числовите редици, мотая се из града и срещам изненадващо най-различни хора, обикаляйки от автогарата до Гришата и после връщайки се с 12ката от "Славейков", разпльоскана на венеца, когато със Стас си разменихме плейърите и аз се надъхвах на unplugged на koяn, пък той на голямото колело на Тори и уж стават разни работи, пък в крайна сметка остава само кофти вкус в устата вечер.
Докато седя и зяпам тъпо в прозореца и светлините на болницата отсреща, си давам сметка, че минах периода с великите депресии, в които животът ти се срива или издига до най-великите небесни селения заради липсата или наличието на едно телефонно обаждане, (от когото и да е, само да го има!, нека, нека) когато в рамките на два дни взимаш коренно противоположни решения за живота си, но имаш едно наум, че ако стане прекалено трудно, хъхъ, терасата е достатъчно висока, че да се свърши бързо xD Отървах се и от страховете, попили в ръбовете на стаята от романите на Кинг и пристъпващи котешки към леглото, когато угася голямата лампа, отървах се от презрението към света и оптимизма под лъжичката, които ми бяха дадени от Пратчет, отървах се от розовата любов към всички и я заместих с предразсъдъци, което май не беше особено удачен избор, но все още подлежи на промяна ( "Бъди себе си" казват хората в своето псевдобожествено арогантно самодоволство. Е, аз не съм бог. Каквото не ми харесва, ще променя.") И всъщност единствената причина горната депресарска песновка да е главната в тазвечершния пост е, че ми харесва не толкова текста, колкото нежното звучене и вероятно ще заспя, тананикайки си я. Но, изхвърляйки толкова много стари неща, търся други, които да ги заместят. И ги търся само у себе си, защото няма откъде другаде да ги взема, а няма и смисъл да го правя. Стига. Просто стига. Денят е красив единствено когато аз го направя такъв, (то да не е лесно!) а нещото, което ми дава спокойствие тази вечер, е, че дори сега, когато ми е мръсно сиво всичко наоколо, осъзнавам как животът ми е прекрасен. И не, усмивката ми не е насила. Защото животът е прекрасен. This decision is mine, I have lived a full life and these are the eyes that I want you to remember. (:

You say smile I say cheese

2008-11-01T22:48:00.004+02:00

You say coke I say caine
You say John I say Wayne
Hot dog I say cool it man
I don't wanna be the President of America
You say smile I say cheese
Cartier I say please
Income tax I say Jesus
I don't wanna be a candidate
For Vietnam or Watergate
Cos all I want to do is

Пускайте песничката с култовия(!) клип от линка и си представете тъмно, тъмно, тъмно, осветявано само от дългите (отвреме-навреме превключвани на къси) фарове на голямата кола, в която един около 40годишен баща и неговата около 17годишна дъщеря тананикат и почукват с пръсти в ритъма на музиката съответно върху кормилото и гуменото уплътнение на прозореца. Идилията е нарушавана само от чат-пат обсъждания от кой албум е настоящата песен и кога е чута за пръв път и как "След време и Лора ще я научим на хубава музика, нали?". (: Прекрасно, прекрасно пътуване, започнало със спортно шоу "Гонг" и култовия Томислав Русев xD, който разсмива дори нищо-не-разбиращи-от-спорт индивиди като мен, продължило с изпробване дали сидинещото в колата чете емпетройки и шашващото откритие, че емпетройки чете, ама само тия на Queen, щото Бийтълс, Доорс и дори мизерния ми опит за Down бяха категорично отхвърлени и когато с последни остатъци от надежда вкарах яркорозовия диск с greatest hits 1, 2 и май неофициалния 3, вместо no music "ддззззът" се чу is this the real life is this just fantasy и аз избухвам в ебаси духовния оргазъм, а след като минаваме Средец и Дарик радио спира да се хваща, и баща ми почва да им се радва и е толкова, толкова хубаво, когато седим в колата, отвреме-навреме се подхилкваме и сме на една вълна. (:

Мислех да разкажа и за село, за това как набор 91 бяхме явно наистина последните хлапета, които си ходехме и играехме там, и крадяхме слънчогледови пити, и ни гонеха кучета и такива ми ти идилични работи, а сега там е чисто и просто мъртво, и макар да е пълно със съседски стари истории, това не са онези истории, които ти е приятно да чуеш и напишеш, а просто истински тъжни изтъркани истории... които просто преглъщаш. Затова ще си премълча, ще си пусна Gary Moore и ще пиша за призраци и блус. (:

it's the little things, little things

2008-10-29T22:57:00.003+02:00

It's the little things
Little things
Little things
That make the world

Stay
I need you here for a new day to break
Stay
I want you near like a shadow in my wake

(безумно красив е тоя последен ред)

*гледа сънено* здрасти. Много неща за блогване се трупат и все ми се спи, и все приказвам с някого, и все чета нещо, и все слушам нещо, и все нямам време, а всъщност нищо полезно не правя.

И въпреки това в момента ми е уморено, изтискано и откъм емоции, и откъм желание за каквото и да е, но пък знам, че когато стана след 6 часа, мога да стана, да си затананикам Poets of the Fall и да си направя деня хубав, което не е като да е лесно. (:

А поетите пък са красиви, красиви, красиви, не велики, не феноменални, но приятни, отпускащи, леки и връзващи се идеално с настроенията ми тия дни, преплитащи се прекрасно, когато ги смесвам с Blackmore's Night, и са перфектен саундтрак към белите ръбове на крила, които летят пред прозореца.

Наоколо пък всичко напоследък май върви добре за всички, които познавам, така че ви се усмихвам и пожелавам да върви все така (;

И спирам да се пробвам да редя несвързани неща, 'щото явно от днес следобеда, когато си бях намислила почти идеален пост, цялото вдъхновение е отишло в писането на анализ на германската карикатура от септември 1919 година xD

back row to the left, a little to the side...

Don't dare me to breathe

2008-10-26T00:37:00.003+03:00

I have seen things that you will never see
Leave it to memory me. Don't dare me to breathe
I want you to remember, oh (you will never see)
I need something to fly (something to fly)
Over my grave again (you will never see)
I need something to breathe (something to breathe)

За стотен, хиляден път ми се затварят очите и знам, че няма да ми стигне времето да се наспя, но не, няма да си легна. Няма да си легна, няма да мълча, когато не съм съгласна, няма да се съобразявам с това какво ще си помислят хората, няма.

Днес мафия и Вила Вилекула днес и хм, разговор с някой-който-май-се-казваше-Крум на тема "Какво ми трябва в музиката", когато аз и Стас адски разпалено обяснявахме как е милион пъти по-красиво, когато познаваш историята, познаваш твореца, познаваш времето и вътрешността на музиката и той упорито не ни разбираше. И аз не го разбирам. За това си мисля от оня ден, когато Анито се учуди как така сега се дразня на Дан Браун, пък 8-9ти клас всички му бяхме адските фенки. Дразня му се, защото пораснах. Защото мина времето, когато го смятах за страхотен писател със симпатичен стил и интересни факти в книгите. Защото намерих много други по-добри от него и видях разликата между "качествено" и по-качествено. Защото вече търся различни неща в музиката и литературата. Защото искам искреност, искам отдаденост, искам алтернативност, искам да видя твореца зад произведенията му. Не, не ми трябва просто благозвучие и приятност. Трябва ми Качество. Трябва ми истинска емоция, умение да я изразиш и начин на изразяване, пасващ си с мен Затова обичам Тори, затова се влюбих в Pearl Jam, когато чух историята как са спрели да снимат клипове, затова Керуак е... Той. Затова има хора, чиито произведения харесвам, и хора, пред чиито произведения се покланям. Затова и се ровя за музика и чета какви ли не идиотщини, затова не си лягам в 1 през нощта и търся Големите, фетишист съм на тая тема и ми е приятно.

А ми се пише, пише ми се за Стефан, Юрген, Щефи и лято, пише ми се за дъжда и кораба с призраци в петък вечер, пише ми се за всичките истории, които се блъскат в мен под формата на май вечно напушения Румен и да, да, някой ден ще подпалим слънцето.

Too beautiful to put it into words

2008-10-20T23:09:00.003+03:00

Talkin about
Time travel
And the meaning
And just what it was worth

And I feel like
Some bird of paradise
My bad fortune
Slipping away

And I feel the
Innocence of a child
Everybody has got
Something good to say

Пи Джей е съвършено побъркана, да, точно каквото ми харесва. (: Тия дни и те са съвършено побъркани, макар и да се крият под разни уж прилични часове-вкъщи-учене-четене-гледане на бебо и сестринско дружно пищене, са всъщност цяла библиотека от диви, диви истории, които можеш да разбереш само ако си бил там.

А историите са навсякъде, знаете ли? Изскачат, докато търчиш обратно към вратата да провериш дали си заключил и си забравяш торбата с боклука в асансьора; в рейса ти обясняват колко е хубаво млади девойки да четат стари книги с пожълтели корици и да се радват на лятото, после пък се появяват 10 минути по-рано, отколкото си ги очаквал на уговорката, и накрая се появяват от къщи, за чието същестуване в град като нашия не си и предполагал. Така де, колко места в центъра на Бургас има според вас, където можеш да откриеш добре поддържана джунгла точно до стъклен цивилизован практичен строеж, където можеш да се чудиш какво е Миранда, докато не се появи майка й и не ти обясни, а на всичкото отгоре въпросната майка да прилича на добрата вещица, и да очакваш а) да те изгони с крясъци "Махайте се от собствеността ми, гамени такива!" (представете си гласа на хазяйката Веселка :D) или б) да те покани на чай и кекс вътре и да почне да се оплаква от внуците и живота, а тя всъщност не прави нищо такова и е съвършено нормална и дружелюбна в рамките на общуването с непознати хлапета, които й надничат през прозорците и обясняват спънато колко е красиво всичко, което пък я прави още по-безумно очарователна.

И най-хубавото е, че това са само мъъъъъничка, ню-ню част от всичките истории по света, и когато се огледаш и видиш колко много хора около теб колко много истории имат и как всъщност няма голяма разлика между радостта на бабата-детегледачка на хлапето от седмия етаж заради това, че все още има четящи младежи и между пищенето "Аниии, така се радвам, че си дойде!", когато видиш как в рамките на два часа могат да изскочат един куп истории с призраци (особено в петък вечер) и Миранди и си кажеш "По дяволите, ИМА за какво да пишем, което светът още не е видял!", когато се прибереш със странно одрана ръка и обясниш, че е от игра на криеница и вашите ти повярват, щото ако беше лъжа, нямаше да е толкова тъпа - е, на, тогава си щастлив. А забавното е, че, както си говорихме с мАртин днес - когато една случка е сравнително нормална и дори малко скучна, е лесно да я превърнеш в история; но когато е изумително невероятна, откачена и истинска - просто няма начин, каквото и да напишеш, ще звучи тъпо. Защото трябва да си бил там и да го изживееш.

А след като можем да изживеем толкова много истории... представяш ли си колко много можем да напишем? :)